В САЩ експертите прогнозират, че вълна от гласоподаватели жени, възмутени от неотдавнашното решение на Върховния съд за абортите, ще помогне на демократите да запазят контрола над Сената и вероятно дори в Камарата на представителите. Може и да са прави. Но един по-внимателен поглед върху дясната политика в Европа трябва да накара стратезите на демократите да се замислят.
В цяла Европа и Обединеното кралство жените и малцинствата все повече заемат висшите редици на твърдолинейни и крайнодесни партии. Следващият министър-председател на Италия ще бъде Джорджия Мелони, лидер на популисткото "Братство на Италия", партия с фашистки корени. Британският премиер Лиз Тръс мисли за себе си като още по-твърда версия на Маргарет Тачър, макар и засега с ограничен успех. Rassemblement National на Марин Льо Пен сега е най-голямата опозиционна група в Националното събрание на Франция.
Кабинетът на Тръс също така включва забележителен брой хора с южноазиатски или африкански произход, включително министъра на финансите Куаси Квартенг, чиито родители са дошли във Великобритания от Гана. Кабинетът в сянка на Лейбъристката партия, напротив, включва само един цветнокож човек – Дейвид Лами, който ръководи външните работи и въпросите на Общността на нациите.
Както в САЩ, левите партии в Европа и Обединеното кралство се гордеят със защитата на слабо представените групи. Така че защо толкова много известни политици от тези групи гравитират надясно?
Отчасти те изглежда са привлечени от популистките послания на дясното. Те вярват, че защитават обикновените хора и са враждебни, поне в реториката, към градските, образовани елити. Мелони е израснала в работнически район в Рим. Баща й изоставя семейството им и по-късно е осъден на затвор. Тръс се гордее с образованието си в държавно училище, за разлика от много британски консервативни политици (но не и Тачър), които са посещавали скъпи частни училища. Въпреки че Льо Пен произлиза от заможно политическо семейство, тя е прекарала много време в мрачния индустриален север на Франция, където твърди, че се чувства най-много у дома си.
Жените и малцинствата, които навлизат в дясната политика, също са склонни да изтъкват идеята, че са работили усилено, за да преодолеят социалните препятствия и очакват другите да направят същото. Такива твърдения понякога са малко по-малко честни. Тръс е дъщеря на професор по математика. Единственото социално препятствие, което Льо Пен трябваше да преодолее, беше петното от фашистките тенденции на баща й. А Квартенг е получил образование в Итън, Кеймбридж и Харвард. Все пак това не е непозната гледна точка. Често имигрантите и други успешни малцинства обичат да приписват издигането си на лични заслуги и упорит труд. Те могат да имат ограничена толерантност към хора, които не са се справили по подобен начин.
По-възрастните имигранти също не винаги са любезни към новодошлите. След като хората се преместят от относителната бедност в силно имигрантските райони в по-богатите предградия и децата им се присъединят към горната средна класа, тяхната политика често се измества надясно. Не напразно много южноазиатци гласуваха за Брекзит, привлечени от съпротивата на торите срещу по-щедра имиграционна политика.
Изключение от това правило, поне в САЩ, са американците евреи, които в повечето случаи остават твърди демократи. Това вероятно се дължи на инстинктивно недоверие към всякакъв намек за нативизъм - верую, което, меко казано, никога не е било добро към евреите. Но дори евреите не са били съпричастни към новодошлите в миналото, особено към по-бедните, по-слабо образовани евреи от Източна Европа, за които се страхуваха, че ще създадат проблеми на по-утвърдените граждани.
Всичко това е предизвикателство за левите партии, които разчитат на подкрепата на жените и цветнокожите. Важна част от проблема е идеологическа. Прогресивните са склонни да третират малцинствата като социални и икономически жертви, които трябва да бъдат подпомогнати от държавата. Идеята е, че по-малко привилегированите хора се нуждаят от преференциално отношение, за да успеят.
Тъй като прогресивните партии разчитат все повече на високообразовани градски елити и по-малко на профсъюзи и индустриални работници, този вид мислене става все по-разпространен. Профсъюзните лидери се бориха за правата на работниците и по-добри условия на труд. Лявата идеология днес е по-загрижена за борбата с предразсъдъците срещу расовите и сексуалните малцинства.
Борбата с предразсъдъците е хубаво нещо. А предоставянето на хора, които са били жертви на расизъм, на по-добри възможности в образованието и други области на живота е похвално. Но съществува политически риск малцинствата да реагират зле на това, което се възприема като снизхождение. Хората не обичат непременно да бъдат третирани като жертви. Преференциалното отношение може да бъде зле прието, когато е резултат от чувство за вина сред най-привилегированите.
Това, както и социалният консерватизъм по сексуални и религиозни въпроси, е една от причините все повече и повече латиноамериканци и дори чернокожи в САЩ да гласуват за Доналд Тръмп, защо кабинетът на торите е пълен с жени и цветнокожи и защо жените ръководят крайните десници в Италия и Франция. Левицата вече не може да приема "коалицията на дъгата" на раса и пол за даденост. Ако не успеят да научат този урок, крайната десница непременно ще стане по-силна и тогава всички ще бъдем по-зле.
Иън Бурума е писател, историк и професор по човешки права и журналистика в Bard College, NY.