Какво правите с предполагаем съюзник, който скача в леглото с врага ви?
Миналата седмица ОПЕК+ избра да намали производството на петрол един месец преди междинните избори в САЩ, докато петролът Brent не е далеч от 100 долара за барел, а Европа се огъва под въздействието на икономическата война с най-големия си доставчик на енергия Русия. Решението, взето малко след като президентът Джо Байдън отлетя за Рияд в търсене на по-голям добив на петрол, кара мнозина във Вашингтон да поставят под въпрос мъдростта на осемдесетилетния съюз със Саудитска Арабия.
„Кралското саудитско семейство никога не е било надежден съюзник на нашата нация“, написа в туит в четвъртък Дик Дърбин, вторият най-високопоставен демократ в Сената. „Време е нашата външна политика да си представи свят без техния съюз.“
Трима представители на Демократическата партия обещаха законопроект за премахване на американски войски и ракетни системи от региона, наричайки намаляването на производството на ОПЕК+ „повратна точка в нашите отношения“ с партньорите от Персийския залив. „Време е САЩ да възобновят да действат като суперсила в отношенията ни с нашите държави-клиенти“, пише триото. „Те са направили избор и трябва да живеят с последствията.“
Президентът Джо Байдън обеща да накаже саудитците за действията им, но не уточни как точно ще го направи, след като обвини кралството, че се е съюзило с Русия и обеща да се ангажира с американските законодатели, които настояват да накажат Рияд.
„Ще има някои последствия за това, което направиха с Русия“, каза Байдън в интервю за CNN.
Ето какво обаче: разполагането на войски в неблагодарни арабски нации е точно това, което една суперсила трябва да прави в тази ситуация. Вашингтон тихомълком признава тази реалност от 1943 г. насам, когато Франклин Д. Рузвелт заявява, че „защитата на Саудитска Арабия е жизненоважна за защитата на Съединените щати“.
Ако световните износители на петрол изглеждат непоколебими в отношенията си с Вашингтон, това е точно защото те осъзнават степента, в която статуквото е предимство за САЩ, а не пасив. Събитията след нахлуването на Русия в Украйна ни най-малко не подкопават тази идея – ако не друго, те я правят още по-важна.
Това е така, защото битката от март насам се води не само в полетата на Украйна, но и в пристанищата и тръбопроводите, свързващи петрола и газа на Русия със световните пазари. Неотдавнашното унищожаване на газопроводите "Северен поток", пренасящи руско гориво към Европа, и Керченския мост, доставящ дизел от Русия до южния фронт на войната в Украйна, демонстрират една и съща гледна точка. Най-мощното оръжие в съвременната война е енергията и контролът на линиите за доставка, по които тя преминава от нейните източници до нейните потребители.
Сега преведете ситуацията в Европа към Персийския залив. В малко вероятния случай, че САЩ оттеглят военното си присъствие в региона, друга нация ще се намеси, за да защити частта от търговията със суров петрол на стойност 1 трилион долара, преминаваща през гъмжащите от пирати води на западната част на Индийския океан. Собствените военноморски сили на арабските страни не са в състояние да направят много повече от основна брегова отбрана, така че най-жизнеспособните кандидати биха били Китай и, в краен случай, Индия.
В известен смисъл е разумно Пекин да бъде оставен да отговаря за защитата на собствените си енергийни доставки. Западното полукълбо до голяма степен разполага с достатъчно суров петрол. Около 82% от износа на петрол от Персийския залив се насочва на изток, като само 3,7% отиват в САЩ. Това, че САЩ плащат за сигурността на петролните му доставки, освобождава Китай да насочи военните си разходи към други начинания, като изграждане на сили, за да заплашва Тайван.
Тази диспропорция обаче е същината на въпроса. Гарантирайки сигурността на доставките на петрол за Китай, Вашингтон тихомълком притежава огромни лостове за влияние. В случай на нахлуване в Тайван, морската мощ на САЩ в Персийския залив и Индийския океан им дава възможност за стратегия в руски стил, използвайки ембарго около проливите Ормуз и Сингапур, за да отреже приблизително три четвърти от петрола, захранващ военната машина на Пекин. Въпреки че вътрешното производство на петрол в Китай би могло да се увеличи при подобна криза, болката, която такъв сценарий би нанесъл на икономиката, и рискът от социални вълнения значително повишават цената на войната.
По същия начин китайският контрол върху тези морски комуникационни линии би бил огромен стратегически актив за Пекин. Без вътрешните резерви, които правят Китай шестият по големина производител на петрол в света, и защитени под чадъра на Pax Americana в открито море, съюзниците на Вашингтон в Азия са дори още по-зависими от вносния суров петрол.
САЩ не искат Китай да използва енергийното оръжие, за да получи хегемония в Източна Азия чрез Pax Sinica. Нито пък искат да видят своите често капризни азиатски съюзници да предприемат действия за защита на собствените си енергийни доставки в отсъствието на американска морска сила. Надпреварата във военноморските оръжия между Германия и Великобритания преди Първата световна война, в много отношения една от причините за този конфликт, демонстрира опасностите от подобна стратегия. При тези обстоятелства разполагането на няколко хиляди войници в Персийския залив, за да предотвратят тези сценарии, е малка цена за Вашингтон.
Да държиш ръка на крана на световните енергийни потоци е основен градивен елемент на глобалната мощ на САЩ и както Вашингтон, така и Рияд го знаят. Саудитска Арабия може да е по-скоро враг, отколкото съюзник в днешно време, но енергийната геополитика работи на принципи, подобни на тези, които Майкъл Корлеоне използва, за да управлява своята престъпна империя: Дръжте приятелите си близо, но враговете си по-близо.
Дейвид Фиклинг е колумнист за Bloomberg Opinion, отразяващ енергетиката и суровините. Преди това е работил за Bloomberg News, Wall Street Journal и Financial Times.