Бен Бернанке, Дъглас Даймънд и Филип Дибвиг са тазгодишните лауреати на Нобеловата награда за икономически науки. Както вече беше отбелязано, триото „значително е подобрило нашето разбиране за ролята на банките в икономиката, особено по време на финансови кризи“, пише Стюарт Троу за Bloomberg.
Малцина от нас в живота и съвсем малко икономисти са успели да приложат трудовете си на практика, както Бернанке направи през 2008 г. Бившият председател на Федералния резерв на САЩ не просто обсъждаше хипотетични тези със своите студенти. Той вземаше критични решения под най-силен натиск. И няма съмнение, че неговото разбиране за точното естество на кризата спаси световната финансова система през 2008 г.
Запазването на процеса по кредитиране непокътнат чрез спасяване на големите американски банки беше критичен елемент за насърчаване на последващото възстановяване. За разлика от много свои колеги, Бернанке разбра какъв е залогът. Както отбелязва неговия цитат - банковите колапси включват загуба на ценна информация за кредитополучателите, която не може да бъде възстановена бързо. Процесът по създаване на кредити се управлява най-добре от банките, но когато те са притиснати от необслужвани заеми и липса на капитал, не могат да изпълняват тази си жизненоважна роля.
В Европа мерките за подкрепа на банковия сектор не бяха така добре структурирани и толкова изчерпателни, като се наблягаше също толкова върху „наказанието“ на онези, които се смятаха за виновни за кризата. В резултат на това недостатъчно капитализираните банки на Стария континент не изиграха полезна роля при възстановяването след кризата. Вместо това много държави останаха в или близо до рецесията, която в крайна сметка доведе до поредица от суверенни кризи, чието отражение е очевидно и днес.
Друг начин да се сравни възстановяването на банковия сектор в САЩ и Европа е чрез индекса KBW Nasdaq Bank, който се повишава с 65% от 2008 г. насам, и най-близкият му европейски еквивалент Euro Stoxx Bank – който, почти 15 години по-късно, остава с над 70% под предкризисното си ниво.
Американските банки се представят по-силно от европейските. Графика: Bloomberg
Всъщност европейските банки и правителства донякъде се възползваха от бързите действия на Бернанке. Ако САЩ не бяха действали, глобален системен колапс беше много по-вероятен.
И все пак не може да се отрече фактът, че кризата от 2008 г. беше до голяма степен предизвикана от централните банкери и икономисти (в случая на Бернанке – представител и на двете), които повярваха твърде много в способността на банковата система да управлява създаването на кредити, необременена от надзор. Бернанке беше сред водещите поддръжници на тази идея.
Това прекомерно доверие в един от най-основните принципи на пазарната ефективност е фактор у много известни икономисти, отличени с Нобелова награда. Гари Бекер, лауреатът от 1992 г., твърдеше, че пазарът на труда е толкова ефективен, че не са необходими действия срещу расистки настроени работодатели, тъй като пазарните сили сами ще решат проблема. Този аргумент не издържа на проверката на времето.
Франко Модиляни, който спечели Нобеловата си награда за икономика през 1985 г., и Мертън Милър, лауреат от 1990 г., дадоха ценен принос за капиталовата структура на фирмата. Но техните опростени допускания относно цената на фалита имаха голямо отношение при нормализирането на високите нива на корпоративен дълг и ливъридж. Това беше една от причините макроикономистите да са толкова оптимистични, докато дългът нарастваше спираловидно преди срива през 2008 г.
Ситуацията, в която се определя лауреатът на Нобеловата награда за тази година е забележителна. Това се случва в момент, в който светът се бори с последиците от екстремната парична интервенция от типа, който придружаваше спасяването на банките. Може да сме постигнали известен напредък от 2008 г. насам в разбирането на необходимостта от прагматична банкова регулация. Въпреки това не сме по-близо до осъзнаването, че лекарството за криза често посява семената на следващото бедствие.
Икономиката има история в създаването на лауреати, които представят силни прозрения, но същевременно допускат пропуски по отношение на последствията от своите открития. Трябва да се признае успехът на Бернанке и на останалите победители. Но не трябва да забравяме, че бившият председател на Фед беше поне отчасти виновен за условията, довели до финансова нестабилност в началото на 21. век.
Би било пресилено да се каже, че Бернанке е пожарникар, който само е угасил пожара, създаден от самия него. Но по отношение на заслугите си за наградата победителят от 1974 г. Фридрих Хайек вероятно се изразява най-добре. Той посочва, че Нобеловата награда „дава на индивида авторитет, който в икономиката никой човек не трябва да притежава“.