Има един въпрос, по който руснаците, които са противници на Владимир Путин и неговата война в Украйна, са напълно солидарни с Кремъл: предложението на някои европейски държави да спрат издаването на туристически визи за руснаци. Това злополучно обединение представлява провал на визията и лидерството на антипутиновата общност на изгнаниците и емигрантите, пише Леонид Бершидски за Bloomberg.
Още преди украинският президент Володимир Зеленски да призове Европа да спре да допуска повече руснаци и да изпрати у дома тези, които вече са там - призив, който той впоследствие смекчи, заявявайки, че руските кандидати за убежище все пак трябва да получават визи - някои от най-последователните противници на Русия, особено в балтийските страни, започнаха да агитират за забрана на визите. Бившият президент на Естония Томас Хендрик Илвес е едно от публичните лица на кампанията. След като Естония забрани на руснаците с валидни естонски визи да влизат в Шенгенското пространство за свободно пътуване на Европейския съюз, кампанията набра скорост: Латвия, Финландия и Чешката република, която в момента е ротационен председател на ЕС, спират издаването на нови шенгенски визи.
Тези страни, към които наскоро се присъедини и Полша, биха искали да превърнат това в обща политика на ЕС, въпреки възраженията на някои от по-големите членове на съюза - германският канцлер Олаф Шолц се обяви против идеята, заявявайки, че войната е дело на Путин, а не на руския народ.
Кремъл - без изненада - се възмути от тази кампания. "Единственото възможно отношение, което можем да имаме, е крайно негативно", заяви говорителят на Путин Дмитрий Песков миналата седмица. Но противници на Путин от всякакъв характер също се включиха. Така нареченият Антивоенен комитет, сформиран от високопоставени емигранти, сред които бившият световен шампион по шахмат Гари Каспаров, магнатът в изгнание Михаил Ходорковски и ректорът на Sciences Po Сергей Гуриев, протестира срещу забраната за издаване на визи, като заяви, че тя има "плачевни прецеденти в най-новата европейска история". Предприемачът Евгений Чичваркин, един от основателите на комитета, формулира по-ясно какво означава това в Twitter: "Изпратете евреите обратно в нацистка Германия, нека свалят своя Хитлер! Такава е логиката, нали?"
Леонид Волков, дясната ръка на лишения от свобода руски опозиционен лидер Алексей Навални, също разкритикува проекта за забрана на визите в своя канал в Telegram, като заяви, че малко руснаци подкрепят "узурпатора" Путин и неговата война и че забраната да пътуват до Европа няма да има ефект върху стабилността на режима.
Гледах дебатите със свито сърце. Не би трябвало дори да се случва: Ние, руснаците, които сме против Путин, изпускаме чудесен шанс да си замълчим. Вместо това обемът на коментарите в медиите и социалните мрежи подсказва, че поставяме загрижеността си за евентуалната загуба на пътувания до Европа (без това да се отрази на безвизовия режим за десетки други държави) поне наравно със загрижеността си за това, което родната ни страна ежедневно извършва в Украйна. Емигрантската общност не може да си позволи тази загуба на лице и проява на егоизъм.
Аргументите "за" и "против" визовата забрана са очевидни: от една страна, странно е да позволяваме на руснаците да почиват безгрижно в страни, които подкрепят материално Украйна и приемат украински бежанци; от друга страна, "туристическите" визи позволяват на бегълците от режима да търсят убежище в Европа, вместо да бъдат отблъсквани от границата, както например много чеченски кандидати за убежище, които се опитаха да влязат в Полша през последните години. И все пак въпросът има толкова широк отзвук - и поставя Песков и руските либерали от една и съща страна на виртуалната гранична ограда - защото надхвърля рационалните и моралните аргументи. Основната истина е, че руснаците от всякакъв род, каквото и да казват за Путин и войната в Украйна, в наши дни не са желани в много европейски страни. Без изключение тези страни са тези, които са били нападнати, окупирани или подчинени от Съветския съюз през XX век.
Съществува сериозен правен аргумент, че понятието "вражески чужденец", прилагано от някои западни държави по време на двете световни войни, е остаряло, а решенията за виза в съвременния свят трябва да се вземат само на индивидуална основа. В Канада по време на Първата световна война унгарците са били обект на всеобща ограничителна политика като граждани на Австро-Унгария. На емоционално ниво обаче идеята, че всички граждани на вражеска държава са в някаква степен нечии врагове, е силна и естествена.
Като руснаци ние представляваме Русия в някаква степен, независимо от това какво казваме. Всеки от нас носи със себе си нещо повече от кървавочервен паспорт. Не е необходимо много самоанализ, за да открием личните си червени линии. Да кажеш, че си против Путин и войната, или да станеш доброволец за украинските бежанци, е сравнително лесно. Но ето една поредица от въпроси, на които е все по-трудно да се отговори утвърдително: Искам ли Русия да претърпи решително военно поражение? Искам ли това поражение да доведе до разпадането на Русия? Бих ли изпратил пари в подкрепа на украинските въоръжени сили и бих ли купил смъртоносно оборудване за тях, за да могат да убиват повече руснаци? Бих ли взел оръжие срещу Русия заедно с украинците?
За много естонци, латвийци, чехи и поляци всеки руснак, който не може да отговори без колебание с "да" на всички тези въпроси, е потенциален враг, заплаха за тяхната сигурност. Вярно е, че техните страни не са официално във война с Русия. Но и Русия не е официално във война с Украйна: Тя само провежда "специална военна операция" и всеки, който каже, че това е война, рискува да отиде в затвора в Русия.
Колко руски емигранти биха отговорили недвусмислено утвърдително на всеки от следващите въпроси? Честно казано, аз не бих могъл да го направя.
В резултат на това приемам - и други като мен също трябва да признаят - че не сме добре дошли в страни, които се чувстват екзистенциално застрашени от връщането на Русия в XX век, въпреки яростната ни опозиция срещу Путин и подкрепата за Украйна. Всъщност, ако това беше 20-ти век, можехме да очакваме нещо много по-лошо от забрана за издаване на туристически визи - интернирането на вражески чужденци е било норма, а в САЩ дори американски граждани от японски произход са били изпращани в лагери. Чудесно е, че днешна Европа, дори страните, които са преживели руското потисничество, не е толкова безразборно злобна - изглежда, че годините след Втората световна война са донесли някаква трайна промяна. Лесно е обаче хората да се върнат към старите отвратителни порядки, а нашата страна представлява грозен пример за това как може да се случи. При най-лошия сценарий - Путин ескалира в Украйна, победи, нападне друга държава - руснаците в Европа, независимо от имиграционния им статут, почти сигурно ще се сблъскат с тежки последици.
В днешно време дори гражданите на една демократична държава не могат да приемат за даденост своите човешки права - свободата на словото, движението, мирния протест. Като граждани на враждебна държава би било особено наивно да го правим където и да било в Европа, и особено в източните ѝ краища.
След като нацистите превземат Германия през 1933 г., сред нейните емигранти са фигури като Алберт Айнщайн, Арнолд Шьонберг, Джордж Грош, Бертолт Брехт. Това бяха хора, които представляваха една драматично различна Германия, хора, способни да развиват новата си родина по начин, който би бил по-труден без тях. Както казва американският историк на изкуството Уолтър Уилям Спенсър Кук, когато пристигат толкова много блестящи колеги: "Хитлер е най-добрият ми приятел. Той разклаща дървото, а аз събирам ябълките." Последната вълна на руската емиграция, към която принадлежа и аз и която достигна своята кулминация с началото на войната в Украйна, не изглежда способна да създаде подобни чувства. Много от нас са компетентни и способни да заемат достойни работни места - но като общност какво всъщност предлагаме на Европа и другите западни убежища? Вероятно най-добрите руски творчески умове са напуснали по-рано, в края на 80-те и 90-те години на миналия век: Носителите на Нобелова награда за физика Андрей Гейм и Константин Новоселов, композиторът Алфред Шнитке, художниците Иля Кабаков и Ерик Булатов, поетът Алексей Паршчиков.
Бихме могли поне да компенсираме това, което липсва на нашата емигрантска вълна като гениалност, като не бъдем толкова вглъбени в себе си. За тези от нас, които вече са в Европа или в други сигурни убежища, да се опитаме смирено да разберем и да се слеем с местното общество е негероичен, но приемлив начин да се отървем от ужасния багаж, който носим заради диктатурата на Путин и войната. Ако не можем да представим мощна, убедителна визия за една различна Русия - такава, която е морално и конституционно неспособна на нищо подобно на путинския вариант на фашизъм - можем поне да се опитаме да бъдем спокойни европейци.
Алтернативата е да се обединим зад визия за родната ни страна, която действително можем да популяризираме и да се борим за нея - и да постигнем по-добри резултати от тези, които сме получавали досега. Имаме ли нужда от това? Фокусът върху бягството в безопасност подсказва обратното.