Лидерите на 27-те членки на Европейския съюз обичат да възхваляват солидарността, която обединява техните страни. Дори думите сигнализират определената им съдба. „Съюз“ идва на френски от латинското unus за „един“, а солидарността от solidus за „твърд, цял и неразделен“. Подобно на добрия брак, блокът би трябвало да бъде солидарен съюз.
В действителност няма нищо такова и враговете на Европа го знаят. Това включва руския президент Владимир Путин и автократите в Китай и извън него. Най-големият проблем на ЕС е неспособността да види заплахите, отговорностите и жертвите като споделени, пише Андреас Клут в свой коментар за Bloomberg.
В момента гризането на ноктите е заради Путин – както физическата му война срещу Украйна, така и хибридната му война срещу ЕС. Неговото избрано оръжие е енергията. Путин прекара две десетилетия, за да направи ЕС уязвим – тоест зависим от руския природен газ и други въглеводороди – чрез изграждане на мрежа от тръбопроводи за лековерни нации като Германия. Тази година, след нахлуването му в Украйна през февруари, той задейства тези оръжия и сложи пръст на спусъка.
В началото на лятото той ограничи газа, преминаващ през "Северен поток" 1, голям тръбопровод от Русия до Германия под Балтийско море, до 60% от капацитета му. Тази седмица той допълнително намали това до 20%. Можеше да го намали повече или да го изключи. В резултат на това резервоарите за съхранение на Европа ще бъдат по-празни, отколкото трябва в началото на зимата. Путин заплашва да накара европейците да треперят в неотопляеми домове и да принуди част от европейската индустрия да спре.
Както при всяка своя криза, въпросът за ЕС е какво да прави с тази бъркотия. Така че най-засегнатите държави – начело с Германия в този случай – се позовават на това известно чувство на солидарност.
Миналата седмица Европейската комисия предложи целият блок доброволно да намали потреблението си на газ с 15%, със задължителни съкращения, които да последват, ако е необходимо. Реакцията беше неизбежна, разбираема — и едва ли успокояваща.
Испания, Португалия, Италия, Гърция и няколко други държави-членки не разчитат на руски газ и следователно не са изложени на голям риск. Освен това спестяванията на газ, които те натрапват на собствените си компании и потребители, няма да помогнат на германците, защото няма тръбопроводи, които да пренасят резервен газ от Мадрид или Малта, да речем, до Бавария или Берлин. Така че защо трябва да кажат „да“ на принудителното нормиране?
И освен това Германия не носи ли отговорност? Много европейци прекараха години, предупреждавайки Берлин срещу изграждането на два балтийски тръбопровода до Русия и срещу едновременното излизане от ядрената енергия. Германия самодоволно пренебрегна своите партньори и отхвърли заплахата, идваща от Кремъл. Германците, които сега молят испанците да вземат по-кратки душове, сега изглеждат малко нагли.
И лицемерни. Преди десетилетие, по време на еврокризата, ролите бяха разменени. Финансовите сътресения, които започнаха в САЩ, предизвикаха разпродажби на дългови ценни книжа на държави-членки като Гърция, Испания и Португалия – дори заплашвайки неволен Grexit. Но когато тези страни поискаха солидарност от Германия и други северни страни, те вместо това получиха лекции за злините на тяхното разточителство, защото на първо място са взели твърде много назаем.
ЕС не беше по-ентусиазиран да демонстрира солидарност през 2015-16 г., когато повече от милион бежанци преминаха от Турция в Гърция, самата тя все още се разклатена от кризата с еврото. Някои държави-членки - включително Германия - предложиха помощ, но други - начело с Полша и Унгария - отказаха.
Същото беше и през 2020 г., когато се появи SARS-CoV-2. Инстинктивният рефлекс на държавите-членки беше да затворят границите си – дори за маски и медицинско оборудване – превръщайки прехваления „единен пазар“ на ЕС в пародия. След това европейците бяха опасно близо до битка за ваксини. В крайна сметка Брюксел се оправи, но Урсула фон дер Лайен, председател на Европейската комисия, призна, че „зърнахме бездната“ – тоест разпадане на ЕС.
И какво, ако нашествениците бяха руски войници, а не вируси? Като се имат предвид предишните действия на ЕС, на страните членки на предната линия трябва да им бъде простено, ако смятат разговорите за „европейска армия“ за смехотворни. Дали нидерландците, италианците и германците биха изпратили синовете и дъщерите си да умрат, защитавайки естонци, латвийци или поляци? Да, е отговорът. Но това е така, защото те са в НАТО и са подкрепяни от САЩ, а не защото са в ЕС и са силно солидарни.
Големите световни сили разбират тази слабост на ЕС. Приятелите на Европа във Вашингтон се тревожат за това; неговите врагове в Москва и Пекин се опитват да я използват. За да допринесат за вътрешните борби в ЕС, Турция и Беларус например се опитаха да създадат нови бежански кризи.
Европейските лидери са също толкова наясно и затова искат да премахнат акцента върху уязвимостта. Да вземем германския канцлер Олаф Шолц. Като възхвалява „единството“ на Европа, той наистина протестира твърде много. Издавайки за колко малко брои идеята, той незабавно пристъпи към искане за край на националните вето и „егоистичното блокиране на европейските решения от страна на отделни държави-членки“. Той имаше предвид Унгария точно тогава, но други смятат така за Германия.
Както вече им става навик, тази седмица 27-те от ЕС уредиха последния си спор относно спестяването на газ по обичайния начин: те избегнаха да се ангажират с проблема и измислиха компромис. Газът ще бъде спестен - някъде, по някакъв начин - но толкова много държави ще имат възможности за отказ, вратички и изключения, че ще ви е необходима лупа, за да откриете солидарността. Путин не видя нищо в Брюксел тази седмица, което да го изнерви.
Андреас Клут е колумнист на Bloomberg Opinion, отразяващ европейската политика. Той е бивш главен редактор на Handelsblatt Global и кореспондент на Economist.