Не е трудно да се досетите защо пътуването на Владимир Путин до Техеран беше обявено, докато Джо Байдън пътуваше към Йерусалим и Джеда. Руският президент копнее за времето, когато обитателите на Белия дом и Кремъл бяха еднакво уважавани в Близкия изток и Северна Африка; в действителност той може само да се надява на статут на суперсила чрез асоцииране, пише Боби Гош в свой коментар за Bloomberg.
Но илюзията, че пътуванията на Путин са от същото значение като тези на Байдън, не може да се поддържа от срещите му с върховния лидер на Иран Али Хаменей и неговия колега гост, президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган.
Ако не друго, войната на Путин срещу Украйна намали авторитета на страната му в региона. Вместо да предлага решения на геополитически, икономически проблеми и проблеми със сигурността, създадени от оттеглянето на САЩ, сега Русия е източник на нови кризи.
Нарастващият недостиг на зърно и инфлацията на храните в по-бедните арабски нации са пряка последица от войнствеността на Путин. Неговата продължаваща подкрепа за Иран въпреки дрънкането с ядрено оръжие на Техеран е причина за разочарование за Израел и арабските държави от Персийския залив, заплашени от режима в Техеран. Не че в момента иранците се чувстват особено благодарни: Русия подбива износа им на петрол за Китай.
Междувременно слабото представяне на силите на Путин на бойното поле едва ли е успокояващо за онези, които получават военните си доставки от Москва. Няма да е убягнало от вниманието на купувачите на оръжия от Индия през Китай до Субсахарска Африка, че Русия е принудена да търси дронове от Иран. Ако за Байдън беше неудобно да се среща със саудитския принц, който някога се закле да направи парий, за Путин е още по-позорно да се налага да моли за оръжия от режим, който всъщност е международен парий.
За разлика от американския президент, руският лидер може да разчита на уплашени и кооптирани медии у дома, които да му спестят изчервяването. Но това е малка милост за човек, който се сравнява с Петър Велики, царят, който нанесе военно унижение на иранската империя на Сефевидите през 18-и век.
Ако амбициите на Байдън за пътуването му в Близкия изток бяха ограничени до това да накара Саудитска Арабия да добива повече петрол, целта на Путин е, съизмеримо с по-ниския му статус, още по-скромна. Той се надява да защити деликатния баланс на силите в Сирия, където Русия, Иран и Турция имат военни сили и подкрепят противоположни страни.
Силите на Путин изнемогват от своята кампания в Украйна и той не може да си позволи смущение в сирийското равновесие, което може да наложи да инвестира повече военни ресурси там. Но Ердоган заплашва да разшири турската сфера на влияние като организира нова инвазия в Северна Сирия, уж срещу кюрдски групи.
Иранският Хаменей също се противопоставя на всякаква турска експанзия в Сирия. Но той и Путин ще се борят да вразумят Ердоган, който е по средата на кампания за преизбиране и отчаяно се нуждае от победи в чужбина, за да компенсира нарастващите си икономически проблеми у дома. Байдън знае какво е това, след като трябваше да се справя с непримиримостта на турския лидер, за да позволи на Швеция и Финландия да се присъединят към НАТО. След като най-накрая се присъедини към консенсуса в рамките на алианса, Ердоган отново заплашва да замрази разширяването.
Ако има традиционната руска преценка за иронията, Путин може да си помисли, че единственото общо нещо, което има с американския си колега, е проблемът, наречен Ердоган. Но паралелите свършват дотук.
Боби Гош е колумнист на Bloomberg Opinion, отразяващ международната дипломация. Преди това той е бил главен редактор в Hindustan Times, управляващ редактор в Quartz и международен редактор в Time.