Президентът на САЩ Джо Байдън и други световни лидери атакуват руските олигарси, докато търсят нови начини да накажат Владимир Путин – и онези, които са му позволили и са се възползвали от неговото управление – за воденето на война в Украйна.
Байдън изтъкна богатите олигарси в обръщението си за състоянието на Съюза, обещавайки „да конфискува техните яхти, техните луксозни апартаменти, техните частни самолети“.
„Идваме за вашите злонамерени печалби“, каза той. А във Великобритания още двама богати руснаци бяха добавени към останалите девет олигарси, които бяха лично санкционирани заради инвазията.
Но кои са тези олигарси и какви са отношенията им с Путин? И по-важното е, дали ерозията на тяхното богатство ще направи нещо, за да сложи край на войната в Украйна?
В руския контекст олигарсите са свръхбогатите бизнес елити с непропорционална политическа власт. Те се появиха на две различни вълни, пише проф. Станислав Маркус в свой анализ, публикуван в The Conversation.
Първата група се появи в резултат на приватизацията през 90-те години на миналия век, по-специално продажбите в брой на най-големите държавни предприятия след 1995 г. Този процес беше помрачен от значителна корупция, кулминираща в прословутата схема „заеми за акции“, която прехвърля дяловете в дванадесет големи компании за природни ресурси от правителството на избрани магнати в замяна на заеми, предназначени за поддържане на федералния бюджет.
Правителството умишлено не изплати заемите си, позволявайки на своите кредитори – бъдещите олигарси – да продадат на търг дяловете в гигантски компании като "Юкос", "Лукойл" и "Норилск Никел", обикновено на себе си. По същество администрацията на тогавашния президент Борис Елцин изглежда обогатяваше малка група магнати, като разпродаваше най-ценните части от съветската икономика с огромна отстъпка.
След като Путин дойде на власт през 2000 г., той улесни втората вълна от олигарси чрез държавни договори. Частни доставчици в много сектори като инфраструктура, отбрана и здравеопазване продаваха услуги на правителството на цени, многократно по-високи от пазарните, предлагайки отстъпки на участващите държавни служители. Така Путин обогати нов легион от олигарси, които му дължат огромното си състояние.
През 90-те години на миналия век олигарсите имаха надмощие над Кремъл и дори понякога можеха да диктуват политика. При Елцин множество олигарси заеха официални позиции в правителството и изобилстваха анекдоти, описващи каси с пари, пренасяни в Кремъл в замяна на политически услуги.
Но от началото на века Путин командва парада. По същество Путин предложи сделка: олигарсите ще останат настрана от политиката, а Кремъл ще остане настрана от бизнеса им и ще остави често незаконните им печалби на мира.
Освен това народното разочарование от приватизацията през 90-те години улесни частичното й връщане назад през 2000-те. Путинският Кремъл приложи политически натиск върху олигарсите в стратегически индустрии като медии и природни ресурси, за да продадат контролните дялове обратно на държавата. Путин също прие закони, които дават преференциално третиране на така наречените държавни корпорации. Тези ходове осигуриха контрола на Кремъл върху икономиката - и над олигарсите.
Днес по близост до властта се открояват три типа олигарси.
Първо идват приятелите на Путин, които са лично свързани с президента. Много от близките приятели на Путин – особено тези от дните му в Санкт Петербург и КГБ – са преживели стремителен възход до изключително богатство. Няколко от най-близките приятели на Путин олигарси от Санкт Петербург са Юрий Ковалчук, често наричан „личен банкер“ на Путин; Генадий Тимченко, чийто ключов актив е фирмата за търговия с енергия Gunvor; и братята Аркадий и Борис Ротенберг, които притежават активи в строителството, електричеството и тръбопроводите. Всички тези лица са санкционирани.
Втората група включва лидери на руските служби за сигурност, полиция и военни – известни като „силовики“ – които също са използвали мрежите си за натрупване на изключително лично богатство. Някои от тези така наречени „силовики“ са бивши служители на КГБ, а сега на ФСБ, разузнавачи, които ревниво са наблюдавали властта и богатството на олигарсите от ерата на Елцин и са придобили и двете при Путин. Човекът, за когото се смята, че е неформален лидер на силовиците, е Игор Сечин, председател на петролния гигант "Роснефт", смятан за втория по сила човек в Русия.
И накрая, най-големият брой руски олигарси са аутсайдери без лични връзки с Путин, военните или ФСБ. Всъщност някои настоящи аутсайдери са олигарсите от ерата на 90-те години. Докато Путин избирателно смазваше политически неудобни или смущаващи олигарси след идването си на власт, той не се стреми систематично да „елиминира олигарсите като класа“, както беше обещал по време на първоначалната си предизборна кампания. Например олигарси като Владимир Потанин и Олег Дерипаска, натрупали богатството си през 90-те години на миналия век, редовно фигурират в списъците на най-богатите руснаци днес.
Не се заблуждавайте: независимо от вида им, олигарсите помогнаха на Путин да остане на власт чрез осигуряване на политическо спокойствие и икономическата подкрепа на вътрешните инициативи на Кремъл.
Има случаи, в които олигарсите са използвали богатството си – по отношение на работни места, заеми или дарения – за да влияят на политици в други страни. Например през 2014 г. руската банка FCRB отпусна 9,4 милиона евро на популистката антиевропейска партия на Марин Льо Пен във Франция, създавайки политически дълг към Русия. А през 2016 г. "Лукойл", втората по големина петролна компания в Русия, плати правителствена глоба от 1,4 милиона долара за Мартин Нежедли, ключов съветник на чешкия президент през 2016 г., което позволи на Нежедли да запази влиятелната си позиция. Това помогна да направи чешкия президент Милош Земан „един от най-пламенните симпатизанти на Кремъл сред европейските лидери“.
Някои олигарси изглежда инициират такива геополитически значими сделки доброволно, за да създадат връзка с Кремъл. Въпреки че е трудно да се установят директни причинно-следствени връзки между това, което наричам „геополитическо доброволчество” на олигарсите и прокремълската политика на техните бенефициенти, има силни анекдотични доказателства, че финансирането на олигарсите улеснява приемането на пропутински позиции в страни извън Русия.
Изследвания за укриването на корпоративна политическа дейност предполагат, че използването на привидно неполитически посредници като частни компании е ключова стратегия, чрез която организации като Кремъл могат да скрият политическата си дейност.
Това ни довежда до най-важния въпрос: докато санкциите унищожават богатството на олигарсите, може ли това да ги подтикне да изоставят Путин или да променят хода на войната?
Някои олигарси вече се изказват против войната, като председателя на Alfa Group Михаил Фридман и металния магнат Олег Дерипаска – и двамата са санкционирани от Запада. "Лукойл" също призова за край на войната. Въпреки че в момента "Лукойл" не е под преки санкции, петролните търговци вече избягват продуктите му в очакване.
Вярвам, че ще видим все по-гласна опозиция на войната от страна на олигарсите. Най-малкото, тяхната готовност да вършат мръсната работа на Кремъл, опитвайки се да повлияят на западните политици, вероятно ще намалее значително.
Но има две решаващи граници за тяхното влияние и способност да влияят върху поведението на Путин.
От една страна, олигарсите не работят добре заедно. В руския „капитализъм на пираните“ тези милиардери най-вече се стремят да надминат своите съперници, за да извоюват щедростта на правителството. Индивидуалното оцеляване с оглед на Кремъл, а не защитата на общи интереси, като премахването на санкциите, е начинът на действие на олигарсите. Кремъл от своя страна обеща държавна подкрепа на санкционираните компании, особено в банковия сектор.
По-важното е, че оръжията, а не парите, говорят най-силно в Кремъл днес. Докато Путин запази контрола си над силовиците – настоящите и бивши военни и разузнавачи, близки до Путин – другите олигарси ще останат заложници на неговия режим.
Генералите са по-склонни да повлияят на Путин, отколкото олигарсите – а икономическият колапс може да е още по-убедителен.
Станислав Маркус е професор по международен бизнес в бизнес департамента "Дарла Мур" на Университета на Южна Каролина. Той е изследовател на нововъзникващите пазари, корпоративната стратегия и постсъветската политическа икономика.