Министерството на финансите още не е обявило дори едрите щрихи на бюджетната рамка за 2022 г., но секторните договорки и поетите обещания все повече запълват „квадратчета“ от фискалното пространство за годината, пише Лъчезар Богданов в свой анализ за Института за пазарна икономика.
През тази седмица министърът на енергетиката обяви нови параметри на компенсациите за небитовите потребители на електроенергия. Без да имаме окончателно решение все още, последната промяна изглежда е отпадането на лимита на помощта от 30% от пазарната цена и замяната му с фиксиран таван от 250 лева на мегаватчас. Да припомним, че първоначалните компенсации през октомври и ноември бяха по 110 лева на мегаватчас, обещанието за декември е за 129 лева, а от януари до март – 75% от надвишението на пазарната цена над 185 лева на мегаватчас.
Неусетно като че ли, това се превърна в най-голямата схема за преразпределяне на публичен ресурс от държавата – по предварителен разчет, при цени на електроенергийната борса между 400 и 500 лева на мегаватчас разходите ще са между 330 и 470 млн. лева на месец, или между 1 и 1,4 милиарда лева за първото тримесечие.
Такъв мащаб на държавно подпомагане е достатъчно сериозен за да предизвика поне няколко въпроса – първо у анализаторите, а после в представителите на народа от управляващото мнозинство. Ето откъде може да се започне:
Първо, всяка държавна помощ изкривява резултатите от пазарните взаимодействия. Затова поддържането на висока степен на стопанската свобода, дългосрочната предвидимост в защитата на правата на собственост и договорите и конкуренцията предполагат правителствата да прибягват към субсидии внимателно, за ограничен период от време и в крайни случаи. В последните седмици дебат по компенсациите няма, всеобщо е гледището, че държавата задължително трябва да предостави подобни компенсации на всички.
Връщайки се към принципите, в случая наистина имаме рязък външен шок, който промени неколкократно цените на пазара на електроенергия. Това е безспорно рядко събитие, и в този смисъл можем да говорим за изключителност. Да приемем, че ситуацията е от тези в които бихме приели за оправдана държавна намеса и някаква форма на помощ.
Каква обаче е целта на прилаганата схема за подпомагане? И, в тази връзка, какво рамкира времевия й обхват?
Едно е държавата да заяви „добре, всички сме изненадани, нямаше как да се предвиди и предотврати, даваме на всички няколко месеца компенсация, за да могат да се адаптират към новите реалности“; друго е да се отговори на искането „държавата е длъжна да ни осигури ток на цена под ХХХ лева“. Ако е първото – тогава трябва да има ясно решение и послание, че повече помощи след март няма да се дават.
Ако съгласието е около второто – как правителството прекратява субсидиите, ако цените в Европа не паднат през март? И още нещо – такъв аргумент би бил широко валиден във всички сектори на икономиката за всички цени.
Производителите на олио могат да поискат гарантирана ниска цена на слънчогледа, превозвачите – на дизела, строителите – на бетона и стоманата, и така нататък. Това, накратко, е да приемаш пазара само когато цената е ниска, и да искаш държавна намеса, когато нарасне. Обратно, земеделците пък искат минимални цени – но не се отказват да печелят, когато цените на световните борси скочат например двойно. Отвори ли вратата, правителството трябва да има ясен политически план как да я затвори.
Аргументът за неизбежни масови фалити, представян някак като безспорен, все пак трябва да се отнесе към данните. През ноември например средната цена на борсата е близо 410 лева, с компенсацията – ефективно около 300 лева на мегаватчас, или значително по-висока от тази през последните години до 2020 г.
Сочат ли данните обаче за някакъв апокалипсис в реалната икономика?
Индексът на производството в преработващата промишленост отбелязва ръст от 0,7% спрямо октомври, и с 5,5% спрямо ноември на 2020 г. Износът на стоки през ноември бележи исторически рекорд от 6,2 млрд. лева – над 26% ръст спрямо същия месец на 2020 г. (отчитаме и значителния ръст на цените), и с 2% повече от октомври. Няма и промяна в безработицата – остава на ниско ниво от 4,8%.
Между другото, сходни са данните и за икономиката в ЕС като цяло – възстановяването продължава, потреблението расте независимо от инфлацията. Без да влизаме в детайлен анализ на стопанската конюнктура, поне засега няма никакви индикатори за апокалипсис – напротив, повечето данни сочат прегряване и проблеми в предлагането и доставките. Частично това дава и обяснение за поскъпване на много стоки, суровини и материали извън енергийните.
Инфлационният аргумент всъщност е другият основен в защита на компенсациите. Най-общо, предположението е че високите цени на тока ще бъдат прехвърлени върху потребителите, и съответно една компенсация за бизнеса ще смекчи подобен ефект. Донякъде тази логика изглежда издържана – но за предимно затворени системи и силно регулирани стоки и услуги.
Противното би означавало да приемем, че бизнесите като някакви благотворителни организации ще продават цимент, арматура, дървен материал, пластмаси, картонени опаковки, метални конструкции и т.н. на българските си контрагенти или крайни потребители на по-ниска цена, отколкото могат да получат на конкурентния общ европейски (а и глобален) пазар. Данните показват, и това именно е в основата на инфлационните очаквания, започнали да доминират прогнозите за 2022 г., че ценовият ефект вече „прелива“ към почти всички останали сектори в икономиката, и с леко забавяне – към потребителските цени. Към ноември цените на производител в преработващата промишленост са средно с 19,4% по-високи от нивото през ноември 2020 г., и с 5,8% по-високи от октомври. Изглежда компенсациите не водят до задържане на цените- нито в другите страни от ЕС, нито у нас.
Това поставя и по-дълбок въпрос – оправдано ли е фискът, и в крайна сметка обществото, да финансира с обществен ресурс компании, които в действителност не са пострадали и дори може да са спечелили от промяната в глобалната конюнктура в последните месеци? Ако в един бранш разходите за енергия са нараснали, но в резултат на по-високите цени на произвежданите продукти приходите в сектора са се увеличили с повече, доколко е защитима подобна помощ? В такива хипотези сме все по-далеч от първоначалната логика за временен щит или буфер, който предпазва от спиране на дейността или дори фалит и все повече се доближаваме до идеята за индустриална политика чрез изкуствено задържане на вътрешните цени на енергията.
Като говорим за цените, тяхната роля в икономическата размяна е на сигнален механизъм. Когато този механизъм работи, стопанските агенти се адаптират. Доколкото такъв скок в цените на електроенергията не сме преживявали, стопанската история помни много шокове на пазарите на различни суровини, включително и на петрола.
Връщайки се към принципа държавна намеса и помощ да е временна, може би трябва да приемем, че средносрочно и дългосрочно енергията ще е по-скъпа, поне в Европа и България. Ако обаче е лесно да почукаш на вратата на премиера и той винаги да омекоти това поскъпване, къде са стимулите за инвестиции в енергийна ефективност и изобщо за структурна трансформация на икономиката към по-слабо енергийно интензивни дейности? От гледна точка на структурата на електроенергийния пазар, именно страхът от рязко поскъпване мотивира сключването на дългосрочни договори, които намаляват шоковете; ако обаче има очакване държавата винаги да помага при големи промени, то и стимулите за бизнеса към този вид договори ще са по-ниски.