Навлиза ли Европа в опасна нова епоха на нестабилност? От разгарата на Студената война със Съветския съюз континентът не е изглеждал толкова уязвим за враждебни сили, пише Саймън Тисдал в свой коментар за вестник "Гардиън".
Натрупването на външни заплахи и вътрешни разделения, съчетано с отслабващия съюз за сигурност със САЩ, безмилостната руска подривна дейност и войната на жадния за власт Китай срещу западните ценности разкриват фундаментални стратегически слабости.
Европа все повече прилича на обсаден демократичен остров в един анархичен свят, където надигащата се вълна от авторитаризъм, безнаказаност и международно нарушаване на правилата заплашва да я залее. Някои европейски лидери разбират това, по-специално френският президент Еманюел Макрон, но дългосрочните политически решения все им убягват. Например, използването на мигранти от страна на белоруския диктатор Александър Лукашенко за натиск върху ЕС е явно възмутително.
И все пак този натиск проработи, в смисъл, че служебният канцлер на Германия Ангела Меркел му се обади за разговор, слагайки край на изолацията му след преврата. Нейният едностранен демарш разбираемо вбеси балтийските държави. Това беше отстъпка пред един главорез, а не трайно решение.
Говорейки за главорези, продължаващото сплашване на Украйна от руския президент Владимир Путин рискува да причини всеобхватни проблеми. Последното струпване по границата на над 100 000 руски войници може да е дрункане на оръжие, подобно на провокациите в Донбас и Черно море миналата пролет. Ако не е, Европа ще може да обвинява само себе си. Настойчивостта на Путин произтича пряко от фактическото европейско съгласие с незаконното анексиране на Крим през 2014 г.
Нестабилността в периферията на Европа се простира до Балканите на фона на добре обосновани опасения, че Босна и Херцеговина се връща към конфликт 26 години след Дейтънското мирно споразумение.
Възраждащият се етнически национализъм, олицетворен от сепаратисткия босненски сръбски лидер Милорад Додик, се подхранва от Белград и Москва. По-голям, стратегически проблем е неспособността на ЕС да изпълни обещанията за по-тясна интеграция с региона.
Отношенията на Европа с Турция - ключов пазач срещу мигрантите - също са нефункционални, отчасти благодарение на Реджеп Тайип Ердоган, нейния изключително неприятен президент. Когато миналата година той заплаши членовете на ЕС Гърция и Кипър, Макрон изпрати военноморски сили в източното Средиземно море. Останалата част от Европа седеше със скръстени ръце.
Ердоган се намесва и в Украйна и в конфликта между Азербайджан и Армения, който се разгоря отново в началото на ноември. И все пак Брюксел му плаща, за да задържа бежанците от Близкия изток, така че едва ли смее да го предизвика.
Порочният кръг от нестабилност, притискащ Европа, е нещо повече от действителен или потенциален въоръжен конфликт. Една от по-големите дилеми е миграцията. Въпреки тежката сирийска бежанска криза от 2015 г., ЕС все още няма договорена обща хуманна политика по въпроса. Това гарантира повече проблеми в бъдеще.
Един от основните възразители, по ирония на съдбата, е Полша, която отхвърля квотите за мигранти. И все пак, изправени пред граничен хаос, нейните лицемерни десни лидери, които, като унгарския Виктор Орбан, са в ожесточена битка с Брюксел по въпросите на върховенството на закона и демокрацията, призоваха за солидарност от ЕС.
Смущаващ също е начинът, по който голяма част от европейското мнение изглежда приема незаконните отблъсквания и рутинно малтретиране на търсещите убежище, независимо дали в лагери в Либия или на плажовете на Гърция, в нарушение на правото на ЕС. Това отразява друга самонанесена рана: засиленото влияние на ксенофобските, десни популисти и повторното нормализиране на ултранационалистическата политика от около 1914 г. в цяла Европа.
Ако европейците няма да отстояват западните демократични ценности в свят, превзет от клонинги и подражатели на Доналд Тръмп, кой ще го направи? За съжаление, те не могат да се надяват на Великобритания. Страната под управлението на Борис Джонсън вече не е доверен приятел, а само прави словесни нападки и се подиграва отстрани, като се превърна в друга периферна конфликтна зона за ЕС. Великобритания е повече дразнеща, отколкото съюзническа.
Британският министър на отбраната Бен Уолъс използва свързаните кризи между Беларус и Украйна, за да проправи политиките зад Брекзит и да сключи оръжейни сделки с Варшава и Киев. Показателно е, че Великобритания изпрати войски, а не хуманитарна помощ, на полската граница.
Епохата на нестабилност в Европа също дължи много на събития извън нейния контрол. Рядкост бяха прогнозите, че Тръмп ще се опита да взриви това, което Франклин Рузвелт нарече „арсенал на демокрацията“ и западния съюз с него. А той може да опита отново.
По същия начин малцина са прогнозирали, както Меркел сега признава, че Китай ще се появи като такъв доминиращ, икономически агресивен, антидемократичен глобален конкурент.
Президентът на САЩ Джо Байдън уверява европейците, че НАТО, дори след Афганистан, е от жизненоважно значение както винаги. Но неговата остра видео среща на върха с китайския президент Си Дзинпин показа къде е истинският му фокус.
Путин вижда това и надушва кръв. Доставката на газ в Европа е една точка на налягане. Скритите кибератаки са друго. Безразсъдното руско изпитание на противосателитна ракета, подиграващо опасенията за безопасността на Европа, беше първият регистриран хулигански акт в космоса.
Неспособността на Европа да накара Путин да плати сериозна цена за агресията в Грузия и Крим, неговото унищожаване на руската демокрация, опитите за намеса в чужди избори и физическите и правни атаки срещу Алексей Навални – и други противници на европейска територия – засилват чувството за упадък на влиянието.
По темата за Китай няма нищо, което даже да намеква за единен фронт. Такава слабост насърчава други хищници. И така, какво трябва да се направи?
Европа, както винаги, е разделена къща. Източноевропейците продължават да вярват във Вашингтон, а не в Брюксел, въпреки явните предзнаменования за друг трансатлантически разрив, ако демократите загубят Белия дом през 2024 г.
Бюрокрацията на ЕС е водена слабо, нейният парламент е беззъб. На Германия липсва доказан лидер. Във Франция Макрон е изправен пред озлобени пролетни избори срещу подкрепяната от Русия крайна десница.
И все пак идеите на Макрон за засилена европейска политическа и военна „стратегическа автономия“ и по-силен, по-фискално и икономически интегриран ЕС предлагат най-обнадеждаващия път напред.
Министрите на отбраната на ЕС вече обсъдиха плана „Стратегически компас“ за засилване на съвместните способности. Но споразумението относно предложените „сили за бързо разгръщане“ и други подобни изглежда далеч.
Докато Франция се готви да поеме председателството на ЕС, други лидери ще признаят ли този критичен момент и ще подкрепят ли Макрон? В свят на чудовищни заплахи независимостта, сплотеността и ценностите на Европа са на карта, както никога досега.
Саймън Тисдал е международен коментатор и редактор в The Guardian от над четиридесет години.