Пет въпроса без отговор в здравеопазването

Преговорите между партиите, които са поканени да обсъждат проблемите в областта на здравната политика показват за пореден път липсата на визия, системен подход и разбиране за главните приоритети в сектора. Отново около масата присъстват почти само лекари (с изключение може би на Асен Василев) и отново лекарското съсловие не обсъжда ще се правят ли реформи в управлението и финансирането на сектора и какви ще са те, а използва възможността да изложи своите,  много често – периферни - проблеми.

Здравеопазването наистина е един от най-сложните за управление сектори, но от години сме свидетели как всички опити за започване и завършване на систематична реформа са обречени на провал поради трудности в постигане на съгласие каква да бъде тя, а понякога дори и за генералната й посока, пише Петя Георгиева в свой анализ на Института за пазарна икономика.

Поради това ще използваме тази възможност да поставим няколко важни въпроси, които следва да се обсъдят по такива политически форуми с цел приближаване към решение за цялостния модел:

1) Какъв ще бъде и ще се променя ли здравноосигурителният модел на България?

Този въпрос включва анализ и решение дали ще се запази монополът на НЗОК като единен платец, дали ще се отвори осигурителният пазар и за нови осигурителни фондове, за колко и какви фондове, за какъв пакет от услуги. Възможностите за промяна на осигурителния модел са няколко, като повече информация по темата може да се открие тук. Демонополизирането на НЗОК от много отдавна се обсъжда и е крайно време да се вземе решение как да се реализира у нас.

2) Как ще се финансира този осигурителен модел?

Тук е важно да се вземе решение дали ще се запази здравната вноска и в какъв размер, ще има ли допълнителни плащания и за какви осигурителни услуги? Размерът на здравната вноска е в пряка връзка с обема на пакета от услуги, които системата на здравното осигуряване може да предоставя. Колкото и каквито „течове“ да се запушват в системата, няма как да се финансира абсолютно всяка здравна услуга с ограничен бюджет.

3) Какво ще се случи с пакета услуги – ще се запази, ще се ограничи?

Този въпрос е пряко следствие от предходния – след като се вземе решение кой ще участва в осигуряването и как ще финансира здравните услуги, следва да се обмисли какви пакети от здрави услуги ще се осигуряват, на каква цена и кой ще ги покрива. Вариантите са много, като ограничаването на пакета може да се финансира чрез възможности за допълнително доброволно застраховане, доплащане от джоба, което и сега е факт в размери, значително по-големи от средните за ЕС, или по друг начин.

4) Как ще се разпределя дейността между отделните видове помощ – спешна, болнична, първична и специализирана?

Как ще си взаимодействат спешната и болничната помощ е въпрос от първостепенно значение, тъй като спешната помощ е онази система, която трябва да функционира гладко на първа линия при всички обстоятелства. В момента тя е извадена от обхвата на задължителното здравно осигуряване, както е редно, но организацията й показва множество неясноти. Ако ще се започва някакво реформиране на медицинските дейности, то е добре да се започне именно със спешната помощ. Един пример за действия на парче е следното: в Националния план за възстановяване и устойчивост на България има поне 2 проекта, които адресират спешната помощ – единият е за закупуване на медицински хеликоптери, а другият е за националната служба 112. Но тези проекти са замисляни отново с идеята частично да решат конкретен проблем, а не систематично да се впишат в обща реформа на спешната помощ.

Болничната помощ е другият обект на крайна необходимост от реформиране. Хоспитализациите в страната са рекордни, което показва слаба връзка между извънболнична и болнична грижа и прекалено отворен достъп до болниците. България разполага с огромна мрежа от лечебни заведения за болнична помощ (над 340), но голяма част от тях не предоставят качествени услуги и на практика единствено разпиляват ресурс. Предложението да се замени финансирането на болниците на база на клинични пътеки с въвеждане на диагностично свързани групи (ДСГ) е много добро, но трябва да се има предвид, че:

    Опити да се въведат ДСГ се правят още от 90-те години на миналия век и всичките – неуспешни. Защо ли?
    ДСГ е чудесна система, но почти навсякъде въвеждането й изисква допълнителен финансов ресурс. Изискват се също така много добри информационни технологии в здравеопазването, както и перфектна система за контрол.

Качеството, организацията и структурата на болничната са от още по-голямо значение покрай COVID-19 пандемията - как ще се структурира спешната и болничната помощ в случай на чести инфекциозни вълни и липса на достатъчно ваксинационно покритие, как ще се разгръща болничната система в случай на силно нарастване на нуждите от болнично и интензивно лечение е кратък период и после спад? Ще има ли нужда от тотално преосмисляне на структурата и обслужването в болниците, както и на специализацията на лекарите, така че да е възможно бързото им прехвърляне към отделения, където ще са необходими?

5) Как ще се реши проблемът с огромния размер на плащанията от джоба в страната?

Доплащанията в здравеопазването до известна степен са нормален начин за финансиране на определени стоки и услуги, като те често имат възпиращ ефект върху свръхпотреблението на здравни услуги. В България, обаче, по данни на Евростат почти половината от разходите за здравеопазване са „от джоба“. Огромен дял на тези разходи се дължи на разходите за лекарства и медицински изделия. Големите плащания от джоба за здраве създават неравенства и затрудняват достъпа до медицински грижи на бедното население, а също така и създават усещане за несправедливост. Решаването на този проблем не е лесно, тъй като от своя страна тези плащания имат връзка и с улеснен достъп до здравни грижи, което се счита за предимство на системата ни.

Това са малка част, но крайно съществени въпроси, по повечето от които не чухме никакви реални предложения от страна на бъдещите депутати. Ако се постигне съгласие поне по част от тях, останалите проблеми в системата също ще намерят своето решение в хода на мандата на Народното събрание и евентуалното ново правителство.