Световната банка се занимава с наистина големи проблеми – рекордния дълг на държавите с ниски доходи, забавяне във ваксинациите там, задълбочаването на разминаванията в икономиките, но сега инфлацията излезе на първо място. Вие от месеци говорите за това, че тя ще бъде трайна, а не преходна. Как виждате нещата днес?
Мисля, че хората правят сравнение със световната финансова криза, при която имаше огромно увеличение на паричните стимули от страна на централните банки и така не последва значителна инфлация.
Доводът, който от известно време изтъквам е, че периодът след Ковид не е се свежда до спад в търсенето, до същия рязък спад в търсенето, който настъпи след световната финансова криза и дори до спадът след началото на Ковид кризата.
Този път говорим за множество трусове в предлагането. Те не са кратки, каквито бяха през 70-те години, не говорим за единичен трус в предлагането като тогавашния с ОПЕК и петрола. Това са множество трусове в предлагането, които се проявяват в кръстосан натиск, затруднения и недостиг и всичко това води до прогноза за по-трайна и по-упорита инфлация.
Дали централните банки не изчакват прекалено дълго преди да обърнат внимание на проблема?
Преди няколко седмици изнесох лекция пред симпозиума на името на Карл Брунер, в която разгледах въпроса за централните банки и политиките им.
Моето мнение е, че централните банки са в трудна позиция, в която не биха искали да саботират едно все още доста несигурно възстановяване, предвид вълните, през които минахме с вариантите на вируса, завоите и перипетиите около Ковид.
Те се притесняват да не оттеглят стимулите твърде рано, но си мисля, че това може да приключи като има по-голяма вероятност централните банки да последват пазарите, а не обратното.
Бих посочила, че да се следват пазарите и да се действа с известно закъснение се оказа проблем през 70-те още преди драмата с ОПЕК и високите цени на петрола. В края на 60-те инфлацията се покачваше и това отчасти се дължеше на забавени действия. Смятам, че днес сме в същата ситуация.