Запознах се с виртуалната реалност в средата на 90-те. Аз съм клиничен психолог и работех основно по случаи на мозъчна травма и тревожни разстройства. Отчайваше ме липсата на технология, която може успешно да се прилага в клиничната работа. Когато открих виртуалната реалност, в нея открих много смисъл. Щяхме да можем да създадем реалистична среда в която хората да се потопят и щяхме да можем систематично да контролираме стимулацията или стимулите в тази среда. За мен това беше невероятна възможност не само за тестване, обучение или рехабилитация във функционално съответстваща среда, но вероятно можехме да въведем и игрови елементи, така че да подсилим мотивацията.
Лечението на посттравматичното стресово разстройство във виртуална среда следва същите процедури на базирания на доказателства традиционен подход с изключение на това, че поставяме хората във виртуални симулации на това, което ги е травмирало, което е предизвикало тежки преживявания. Разполагаме с картина, имаме много добър звук, имаме и вибрационни стимули, които ви карат да се чувствате все едно карате Hummvee, а също използваме и обонянието и добавяме аромати към изживяването. Те са като реминесценция на реалния свят – дизелово гориво, барут. Всички тези сетивни елементи създават едно много реално усещане, че сте се върнали обратно в същата ситуация.