Спомен за най-тежката ядрена авария в света

Чухме приглушен тътен, от който ушите ни изпукаха. Сградата започна да се тресе. 45-те секунди, които имахме, за да включим резервния генератор ни се сториха като цяла вечност. Страхът ни обзе след смяната. Тогава никой не се страхуваше.

Когато се върнах у дома беше 11 сутринта. Изкъпах се и оставих дрехите си под ваната. След това помолих съпругата ми да ни направи закуска, опитах се да я изям и тогава започна всичко.

Разбира се, след подобни ситуации, особено сутрин, преди да опитам да ям първо пих алкохол. Лекарите казаха, че това е спасило стомашночревната ми система.

Отидете на някое гробище и ще видите, че средната възраст на починали е около 40-50 години. Това трябва да ви говори нещо.

Тези около нас, бившите ликвидатори... искаше ми се да са... как да го кажа?

Не съжаление, не ни трябва съжаление – мисля и съм сигурен, че нашият народ има защо да се гордее със себе си. Може би ни трябва поне малко съчувствие. А това е важно за някой, който през живота си е направил всичко по силите си и дори невъзможното, за да бъде настоящото такова, каквото е.