Бях на 29, когато се роди сина ни Зейн. Ако ме бяхте попитали дори и час преди раждането му какво ми минава през ума, то това беше: дали ще е готова детската стая, какво ще стане с почивните ни дни след като вече имаме син, кога съпругата ми ще се върне на работа и така нататък. Но, разбира се, през онази нощ всичко се промени.
Поради неоткрит фетален дистрес и асфиксия той е получил тежко мозъчно увреждане, което е довело до церебрална парализа и в момента той е напълно парализиран.
През първите две или повече години, аз се питах защо това се случва на мен. Какво ни се случи? Всички планове, които имах увиснаха и се промениха. Докато съпругата ми, някак съвсем естествено като майка каза: „Няма да се върна на работа, ще се грижа за сина си, ще го водя на различни терапии.“ И аз бях свидетел на това и без да бъда поучаван, аз се поучих. Разбрах, че на мен нищо не ми се е случило. Нещо се беше случило със сина ми и беше дошъл моментът да го разбера, да го проумея, да видя живота през неговите очи и на свой ред да изпълня дълга си като баща.
Това не стана в един миг, а отне време. Но когато го проумях, то ме промени както като родител, така и като личност, това кой съм аз днес и как подхождам към всичко.