Едно от нещата, които се случиха именно заради сина ни, беше че ние изградихме една страхотна общност – терапевти, други родители на деца с уверждания. Ние бяхме ангажирани в тази общност. Когато най-малката ни дъщеря се появи, ние вече разполагахме с богатството на тази общност, която ни подкрепя.
Осъзнахме, а това стана много рано, особено съпругата ми, тя бързо осъзна, че дъщеря ни има нужда от допълнителна помощ и тогава намерихме това училище във Ванкувър, Британска Колумбия основано на идеята за невропластичността. Тоест, възможността да научиш мозъка да учи и да компенсира.
Решихме семейството да се премести във Ванкувър – Зейн щеше да остане с мен в Сиатъл, а дъщерите ни щяха да са с майка си във Ванкувър и през уикендите да се събираме.
Ето защо, всичко за нас беше естествено. Защото Зейн все едно ни беше научил какво е да дадеш на човек с увреждания най-добрите шансове и така продължихме.
Сега синът ни живее с нас.
Когато говорим за емпатия, мнозина смятат, че тя е запазена само за вашия живот, за вашето семейство и приятели. Но в действителност, смятам, че тя е екзистенциален приоритет за всеки бизнес. Защото какво е бизнесът? Бизнесът е отговор на незадоволените, неизказани потребности на клиентите. Няма как иновациите да задоволят незадоволените, неизказани потребности, когато се появят, ако не се вслушваме. Не само да чуваме думите, но да навлезем в дълбочина и да разберем какви потребности се крият зад тях.
Смятам, че емпатията е съществено важна за иновациите. Ако се вслушваме и се учим от жизнения опит, той ще ни научи. Не бих казал, че имам някакви вродени способности за емпатия, но животът ме научи. Ако не друго, стремежът ми всяка година е да увеличавам емпатията с и към хората около мен.