Всеки ден поглеждам малка карта в джоба си, нося я заедно с графика си, тя показва броя на американците, заразени или починали от COVID-19.
Днес достигнахме един наистина мрачен крайъгълен камък – петстотин седемдесет и една хиляди починали.
Това се повече американци, загинали за една година в тази пандемия, отколкото в Първата световна война, Втората световна война и Войната във Виетнам взети заедно.
Дали сме повече жертви на този вирус, отколкото която и да е нация на Земята. Но като признаваме мащаба на тази масова смърт в Америка, помним всеки отделен човек и какъв живот е водил той.
Хората, които сме познавали, хората, които чувстваме, че все едно сме познавали, четем некролози и спомени. Синът, който се обажда всяка вечер на майка си просто да провери как е тя. Бащата, чийто дъщеря е била светлината на живота му; най-добрият приятел, на когото винаги можеш да разчиташ. Медицинската сестра, медицинските сестри, но медицинската сестра, вдъхнала на пациента желание за живот.
Току-що бях в гр. Каламазу, Мичигън, в завод за ваксини на Pfizer. Там срещнах човек, чийто тъст умираше от вируса, беше тъжен. Попитах го дали мога да се обадя на тъста му, а той отвърна, че тъстът му е прекалено зле, за да говори. После добави: „Но можете да се помолите за него. Да се помолите за него.“