На лов за астероиди, част 2

Знаем, че има много астероиди в слънчевата ни система. Броят им е в милиарди, но повечето са разположени между Марс и Юпитер или това, което наричаме „основен астероиден пояс“.

Това е район в космоса, в който са повечето астероиди от вътрешността на нашата слънчева система.

Те остават там в продължение на милиарди години. Има обаче е дна друга група, която един вид се влива вътре и се намира в зона по-близка до земята.

Наричаме ги „близки до земята обекти“.

Смятаме, че съществуват милиони такива обекти, които се намират в космоса.

До момента са описани 20-25 хиляди близки обекта. Когато за първи път забележим обект, ние знаем много малко за него. Просто виждаме как нещо преминава през небето.

Правим няколко снимки, колкото да успеем да кажем, че това не е астероид, който сме виждали и преди.

След това изчисляваме разстоянието до него и вече можем да напревим предположения за реалния му размер – дали е голям или е малък.

Трябва да съберем доста информация за кратко време и да разберем какво се случва.

Нашият метод е много бърз и можете много бързо да прецените дали един обект е опасен. Ако разгледате класическия метод за определяне опасността от един астероид, с него може да са ви нужни дни изчисления с много мощен компютър, за да решите каква е опасността.

Много е трудно да отбележиш попадение. Нужни са много изчисления и в крайна сметка те са нищо. Идеята беше: хайде да не правим това, това го правят НАСА. Те взимат един астероид, правят множество негови копия и го изстрелват напред във времето като изчисляват орбитата му и наблюдават кой ще стигне най-близо до земята. Не да удари земята, а да се приближи до земята. И го наричат „потенциален удар“. Правиш изчисления за слънчевата система напред във времето, да речем за хиляда години и после изстрелваш астероид от повърхността, който ако отидеш напред във времето ще падне върху повърхността. Изчислявате назад до настоящия ден и тогава получавате параметрите на орбитата на днешните астероиди, за които знаете, че ще паднат на земята. Точно тях можете да използвате като известни удари и да ги сравните с всички други астероиди в слънчевата система.

Джон Хефеле, университет в Лайден: Проблемът в момента е, че има твърде много астероиди, за да си позволим да отделим изчислителна мощ за всеки от тях. Невралната мрежа ни позволява да се фокусираме над това какво реално може да стане и какво представлява риск за земята.

Едно от нещата, които открихме е, че невралната мрежа успя да идентифицира няколко астероида, които не бяха считани за потенциално опасни. Но когато ги изследвахме за пореден път, се оказа, че те се приближават твърде много до земята.

Открихме няколко астероида, които не са били забелязвани до сега и не се смятаха за опасни, но ние смятаме, че те са потенциално опасни.

Много трудно е да се провеждат симулации, да се отива напред във времето, за да проверим как астероид удря земята, защото земята е много малка, космосът е огромен и трябва да имаш много точни параметри, за да насочиш астероид и той да удари именно земята. На Симон му хрумна гениалната идея въобще да не насочваме астероид, а да го изстреляме от повърхността на земята и да го наблюдаваме като връщане във времето.

Проф. Симон Зварт, университет в Лайден: Като обучите мрежата по този начин, вие я научавате да разпознава онези обекти, които е най-вероятно да ударят планетата ни. Веднъж обучена, мрежата може да се приложи към всички неизучени астероиди.

Тогава можете да изберете някои от тях и да кажете: ето, тези са с орбита, която изглежда сходна с орбитата на онези, за които знаем, че ще ударят планетата. Това не означава, че ще я ударят, но изглеждат сходни с онези, за които знаем, че го правят.