Има някои паралели, стига Мич МакКонъл да не беше трън в петата и на двете партии. Ако си спомняте, през 2009 основната мисъл беше: „ Да направим нещо и ако нещата не се подобрят, ще направим още нещо.“
Но Мич МакКонъл се погрижи да няма „още нещо“. Ако говорим за новата администрация на Байдън, те вероятно ще поставят силно ударение върху това да се отпусне колкото е възможно по-голяма пряка помощ, колкото е възможно по-скоро, защото икономиката се нуждае от нея.
Разликата е, че през 2009 това бяха традиционни стимули – американското правителство реши да похарчи пари, за да даде тласък на икономиката. Сега е различно. Залива ни една временна вълна и ние общо взето трябва да си поемем въздух и да го задържим за 6 или 8 месеца, докато ваксините станат широко достъпни и се върнем към обичайния си живот. Опитваме се да предотвратим трайните щети, а това е нещо различно от стимулите.
Надявам се, те да се договорят да направят нещо. Нуждаем се от парите незабавно.
Нуждаем се от възможно най-голяма помощ колкото е възможно по-скоро. Усещането ми за случващото се не е, че демократите се въздържат. Подобно на 2009, Мич МакКонъл отново е решил, че споразумението не е в негова полза преди балотажа в Джорджия.
Основният спор не е за размера на помощта, а за това, че едната страна въобще не иска да има закон за помощта. Ако единствените, от които зависеше това решение бяха Манучин и Пелоси те щяха да успеят да постигнат споразумение. Те предложиха близки цифри и продължителност на помощите. Но през сесията на този Сенат политиката около по въпроса е доста сложна.