Преди 2015г. отделните държави имаха собствени критерии за измерване на въглеродните емисии. Но след Парижкото споразумение за климата частният сектор се зае сериозно с въпроса, като все повече определя собствения си отпечатък върху климата и редовно разкрива изводите си.
Но критериите все така бяха объркани и нееднородни. К
омпаниите и инвеститорите съзряха необходимост от стандартизация и така все по-често започнаха да изникват единни критерии. Петролно-газовата индустрия започна да ползва критерия тон CO₂ на барел като петролен еквивалент.
В енергетиката критерият е тон CO₂ на киловатчас. За авиокомпаниите критерият е тон CO₂ на пътнико-километър.
Макар и това да спомогна за инвестициите в устойчивост, които стигнаха до непостижими до момента висоти, включването на въгленеутрални цели в глобалните планове все още е в процес на работа. А надпреварата между компаниите за по-точно измерване на емисиите и по-адекватни мерки спрямо тези критерии, също нараства.
В крайна сметка светът напредва в измерването на понятието „еко“, като целта е нулеви въглеродни емисии. И както знаем, всичко, което може да бъде измерено, може и да бъде управлявано.