Telehealth е начин за лекарите и пациентите да общуват виртуално от вкъщи, за да може лекарят ви да постави диагноза и назначи лечение до известна степен. Но има някои препятствия, що се отнася до Telehealth.
На пациентите очевидно им харесва, че не трябва да напускат дома си. А лекарите харесват гъвкавостта и ефективността, предоставени от Telehealth.
Съюз създаден в рая, нали? Не е толкова просто.
Липсата на широко-разпространено използване на Telehealth преди коронавируса се дължеше най-вече на две неща: поверителност и пари.
Нека поговорим за поверителността първо.
Всеки, който е ходил при лекар и е подписал формуляр за това как ще бъде използвана информацията, знае за Закона за преносимостта на здравното осигуряване и отчетността.
Подписан през 1996 от президента Бил Клинтън, законът по-късно бе изменен, за да позволи на пациентите достъп до здравните им данни.
Telehealth се намесва, когато говорим за защита на данните.
Правилата за поверителност и сигурност е онова, което свързва Telehealth със закона.
Той изисква застрахователите и тези, които предлагат здравни услуги да пазят данните на пациентите. Освен това изисква електронната здравна информация да бъде в безопасност, когато се предава онлайн.
В резултат компаниите, които искат да правят бизнес с компаниите осигуряващи медицински услуги, трябва да сключат официални договори. Те изискват технологичните компании да спазват същите закони за защита на пациентските данни и стандарти на сигурност, както докторите. Но за много лекари дори използването на одобрени платформи има риск.
Лекарите се колебаят дали да пробват одобрените от закона платформи, защото при най-малкото нарушение могат да плащат глоби с години.
За една година те възлизат на 1.8 милиона долара.