В първия ден от 1990, японския пазар започна да се срива.
С всеки ден японската йена спада до ново дъно. Има гняв на борсата в Токио.
След това започва изгубеното десетилетие. Балонът на имотите се спука, започва криза с дълговете и хората се втурват към безопасността на държавния дълг.
Япония влиза в т.нар. балансова рецесия. Това е първият проблем, който трябва да разберем. Представете си, че сте инвеститор и искате да купите къща като инвестиция. Теглите заем, за да я платите като се надявате, че стойността на имота ще се покачва. Само че изведнъж цените започват да падат.
Доходът в домакинството Ви остава същият, но се чувствате по-беден с всеки изминал ден. Това Ви кара да харчите по-малко, да изплатите дълга си и да се подсигурите за бъдещето. Спестяванията са хубаво нещо, нали? Ами, незадължително.
Ако някой спестява пари, някой друг трябва да изтегли тези пари като кредит, за да може икономиката да се движи. Ако всички спестяват, но никой не тегли кредити, икономиката ще се свие много бързо.
Централните банки имат начин за контрол на това. На теория. Те могат да окуражават тегленето на кредити и харченето като понижат лихвените проценти, както направи Япония за много, много, много дълго време. Само че ако хората и компаниите вярват, че икономиката има още възможност да се срива, спестяването на парите им може да изглежда като по-разумния ход.
Трябва да има хора, които теглят кредити, за да може да работи монетарната ви политика. Ако няма кой да тегли кредити, монетарната политика не работи, тя е мъртва.
Което ни води към втория проблем.
Финансовите институции, които получават тези пари, трябва да ги вложат някъде така, че да получават лихва от тях. Само че ако частният сектор не тегли кредити, единственият който го прави е правителството.
Така че инвеститорите започват да изкупуват държавен дълг под формата на облигации. Помните ли сриналите се лихвени проценти в Япония? Същото се случва и с доходността по облигациите, когато все повече инвеститори се трупат.