Въпреки че чернокожите са официално жители на Южна Африка, те могат да ходят в зоните на белите само по работа и трябва да живеят в определени селища извън градовете на белите.
Градчетата и нелегалните селища, които се оформяли около тях, обикновено били пренаселени и с минимална инфраструктура.
Тези селища нямат значителни търговски обекти, със сигурност в рамките им липсват работни места. Хората на практика само пребивават там и трябват да пътуват до всяко потенциално работно място. Така че, това на практика тези градове представляват спални.
Макар че апартейдът отдавна е минало, все още има форми на сегрегация заради огромната икономическа бездна между черното мнозинство и бялото малцинство. Тембиса – градът в покрайнините на Йоханесбург, където живее Ливай Нлюву – по много начини все още представлява град-спалня.
Всички, които живеят в Тембиса работят извън Тембиса. Тук основно живеят чернокожи, и основно храчим пари за основни нужди – храна, санитарни продукти, транспорт до работата.
Общо взето, това е. Пари за оцеляване.
За работа Ливай пътува до Мидрънд – предградия с молове, фирми и повече бели квартали. Той е принуден да се вози с минибус таксита заради разнебитената железница. Пътуването представлява голям процент от заплатата му.
Давам около 1000 ранда на месец за път. 1000 ранда е много. Тук, в Тембиса, с тях мога да направя много неща. Не може да се сравнява с живота на човек в Мидрънд. В Мидрънд човек би платил – не знам – 500 ранда за wi-fi рутер и това не са много пари, но за мен това е всичко.
Стандарта на живот е такъв, че ако хората изчислят парите, които харчат на месец, ще се окаже, че 60-70% от доходите им отиват за наем, до храна и транспорт.