Дрю Гилпин Фауст: Днешните студенти са по-близо до институциите

През 70-те години контекстът за университетите беше различен от настоящия. Ще разговаряме с Дрю Гилпин Фауст, която беше първата жена президент на Харвард и автор на „Необходимото недоволство“. Доктор Фауст, благодаря, че приехте поканата ни. В предговора на книгата си казвате, че историята се свежда до направените избори. Вие сте историк и в книгата си пишете за направените избори, на които сте била свидетел. Като историк, какво сравнение бихте направила между протестите в средата на миналия век свързани основно с гражданските права и това, което виждате днес в колежите в контекста на конфликта между Израел и Хамас?

Мога да се опитам да направя някои сравнения. Мисля, че е твърде опасно да се прави пряка връзка с миналото в опит да се предвиди настоящето. Но нека ви кажа няколко неща относно отличителните характеристики на демонстрациите в годините, когато аз следвах в колеж.

На първо място, аз съм поразена от влиянието на социалните медии върху днешните демонстрации, върху възможността на хората да се организират, но и способността им да набелязват като цел не само групи от хора, но и отделни хора – да ги посочват, да посочват имената им, за да могат и другите да ги нападат.

Разбира се, нищо подобно не беше достъпно за нас през 60-те години.

Аз бях активист както в движението за граждански права, така и в антивоенното движение. Завърших колеж през 1968 и книгата ми проследява тези години, проследява живота ми от 1947 докато навърших 21 години през 1968 и завършва с размисли върху естеството на протестите.

Ние не можехме да се свързваме толкова бързо, не можехме да идентифицираме отделни хора толкова бързо, не можехме да  превръщаме хората в мишени толкова бързо или ефикасно.

Днес това доведе до много бърза и много драстична ескалация във възможността да се изразяваме, но също и да преобръщаме живота на другите, живота на хората около нас. Бих казала, че това е една отличителна разлика.

Другото, което ме удивлява и трябва да се спомене е, че моето поколение студенти искаше да се дистанцира от родителите си и от възрастните.

Ние смятахме, че знаем повече, че сме по-умни, виждахме изгрева на един нов свят, който по-възрастните от нас не виждаха.

Ние искахме да се противопоставим на регулациите, на ограниченията, особено на тези за жените в колежите, на правилата и другите механизми за контрол.

Дори когато изразявахме политическите си позиции бихме били изненадани от идеята да искаме изявления от нашите университети по повдигнатите въпроси.

А днес това е в центъра на вниманието на студентите и колежите, защото днес студентите са много по-близо до родителите си и по-старото поколение отколкото преди.

По-близо са и до институциите, в които учат и затова искат подкрепата и солидарността на тези институции, искат те да заявят позицията си. Това се различава много от миналото.