Тайната американска история на ковашкия занаят, част 4

След това ще шлайфам ножа за да го оформя.

Намирам шаблон, който налагам върху стоманата и използвам, за да отбележа излишния материал. Очертавам формата на ножа.

След като изрежа излишния материал е време да го закаля, да премине през топлинна обработка.

В началото се трудих за да достигне нужната дебелина, така че в момента ножът е подложен на много напрежение.

Трябва да го масажирам, трябва да го пратя в сауна.

Това представлява закаляването.

Нагрявам ножа до критичната му температура, в случая около 800 градуса по Целзий, и бързо го потапям в масло, за да го закаля.

Процесът позволява на зърнестата структура на стоманата да се пренареди и да се изгради.

Целта е ножът да остане така, което постигам като го калявам.

Понеже го закалих в масло, ножът е невероятно чуплив.

Един удар с чук, едно падане на земята, и ще се пръсне на парченца.

Сега ще го пъхна в пещ на 200 градуса по Целзий за два часа, което ще му позволи да омекне, но да задържи острия си ръб.

Това е най-важния момент за ножа.

Трябва да остане остър възможно най-дълго време.

Като дете обичах приключенията, бях самотник.

Играех в гората, правех си лъкове, стрели и прашки.

Свалях части от люлката си и ги изправях с чук, за да си направя меч.

Нямаше много други, може би само 5-6 чернокожи ковачи. Много е трудно.

Този занаят е доминиран от белите.

Не бе лесно.

Мнозина не искаха да ме учат.

Работих в местен мол и продавах ножове, пури и мечове.

Един ден човек на име Джейсън Найт влезе в магазина ми.