Неведнъж европейските лидери са обещавали да се справят с надвисналата заплаха за техния съюз - прекомерния държавен дълг. И все пак събитията - първо пандемията, сега енергийният шок, свързан с войната - подкопаваха плановете им и задълбочаваха проблема.
Това не може да продължава вечно. В един момент някое голямо правителство вероятно ще изпадне в неплатежоспособност. Европейският съюз трябва да бъде много по-добре подготвен, отколкото е сега.
Когато различни икономики споделят една валута, без да имат общи държавни хазни, неизменно възникват дисбаланси. Германският износ и спестявания например пораждат дългове в други държави. Преди десетилетие тези дисбаланси - заедно с лошото управление на властите - доведоха до гръцкия финансов провал, който почти разкъса еврозоната и причини страдания на милиони хора. Но вместо да се справят с корена на проблема, като създадат фискален съюз, европейските лидери повториха старо обещание: С течение на времето те ще се стремят да намалят държавните дългове до по-безопасно ниво.
Но нямаха този късмет. На фона на извънредните разходи за облекчаване на пандемията и намаляване на последиците от нестабилните цени на енергията, дълговото бреме се насочи главно в обратна посока. Към 2021 г. комбинираните брутни дългове на правителствата от еврозоната възлизат на 95% от брутния вътрешен продукт, което е увеличение спрямо 86% през 2010 г. и значително над договорената цел от 60%.
И така, предстои ли нова криза? Това ще зависи от това дали инвеститорите смятат, че европейските правителства могат да контролират съотношението на дълга към БВП. До известна степен тазгодишният ръст на инфлацията ще помогне, като увеличи знаменателя. Но повишаването на лихвените проценти ще затрудни увеличаването на числителя.
Да вземем за пример Италия, чието съотношение е 151%. Официалните прогнози показват, че дълговото бреме на страната ще намалее значително през следващото десетилетие. Но това е при условие, че разходите по заемите са само около 2 %. Ако вместо това дългът на Италия се разсрочи при сегашните лихвени проценти от около 4%, перспективите пред нея ще бъдат по-несигурни. Само за да запази стабилно съотношението на дълга, правителството ще трябва да предприеме постоянни икономии, поддържайки среден първичен бюджетен излишък (без плащанията по дълга) от почти 1,5% от БВП - нещо, което, макар и да не е безпрецедентно, би създало риск от народни бунтове и би влошило публичните инвестиции. Намаляването на дълга до 60% от БВП дори за две десетилетия би изисквало устойчиви първични излишъци, по-големи от тези, които някоя държава някога е постигала.
Ако в даден момент пазарите решат, че дългът на Италия е неустойчив, официалните лица ще имат само две възможности: да отпишат дълга за сметка на частните инвеститори или да спасят Италия за сметка на данъкоплатците от ЕС. При сегашните условия първият вариант вероятно ще предизвика финансова криза, тъй като италианските банки са сред най-големите притежатели на държавния дълг. Вторият вариант е политически неудачен, особено в относително богати държави като Германия.
В крайна сметка само един истински съюз с поделени рискове, в който фискалните трансфери балансират асиметричните шокове, може да гарантира дългосрочната жизнеспособност на еврото. Междувременно Европа трябва поне да създаде условия за относително организирано преструктуриране на държавния дълг. За тази цел политиците трябва да ускорят диверсификацията на банковите авоари извън дълговете на правителствата на държавите членки, да изискват по-голям капитал за покриване на загуби и да завършат реформите в банковия сектор - като хармонизиране на депозитното застраховане и рационализиране на надзорните органи - необходими, за да се гарантира, че фалитите могат да бъдат преодолени с минимални съпътстващи щети.
Освен това Европа се нуждае от механизъм за обявяване на държавен фалит. Целта следва да бъде да се гарантира, че когато едно правителство се окаже неспособно да изплаща дълговете си, загубите се налагат на частните кредитори възможно най-бързо и справедливо - по този начин се свежда до минимум участието на данъкоплатците и се избягват серийните спасителни мерки, които нанесоха толкова много щети в Гърция.
Както сполучливо се изрази икономистът Хърбърт Стайн: "Ако нещо не може да продължава вечно, то ще спре." По-добре е Европа да е готова.