Има ли смисъл от целева инфлация?

През последните седмици много се каза за новата стратегия на Федералния резерв в САЩ, която може да позволи ускоряване на инфлацията над зададената цел. Посланието от останалите централни банки в развития свят е подобно: Повечето казват, че ако е необходимо, ще направят повече, за да върнат инфлацията към целта, пише Ричърд Куркън за Bloomberg.

Тази седмица Кристин Лагард, управителят на Европейската централна банка, заяви че институцията също ще позволи на инфлацията да се повиши над целта. Предполага се, че подобни коментари имат за цел да успокоят шепата хора, които все още се притесняват, че централните банки може да се движат малко прибързано, след като ефектите от пандемията се разсеят и растежът и инфлацията започнат да се засилват.

Икономисти, стратези и инвеститори правят прогнози за действията на централните банки за изпълнение на целите им, но липсва дискусия дали в поставянето на цел за инфлацията е нещо логично.

Когато инфлационната цел бе въведена за пръв път в Нова Зеландия през 1990 г., централните банки несъмнено се тревожеха от твърде високото ниво на цените, предвид техния опит през последните няколко десетилетия. От началото на века обаче те до голяма степен се опитват да противодействат на дефлационни сили и то без особен успех.

Опитвайки се да увеличат с доста произволна сума цените на кошница от продукти, които те до голяма степен не могат или не трябва да контролират, централните банки нанасят и известна вреда. Те смазаха спестяванията и финансовата индустрия, като намалиха лихвените проценти до исторически ниски нива и доведоха цените на всички финансови активи до ниво, което фразата „безпрецедентно“ едва ли я покрива.

Проблемите започват с това, което централните банкери се опитват да постигнат. Предполага се, че ако изобщо трябва да следят инфлацията, те трябва да се концентрират само върху инфлацията, върху която те имат известен контрол, за да създадат вътрешно генерирана инфлация, или наречената по друг начин нетъргувана инфлация, която се измерва спрямо цените на продукцията, пласирана само на местния пазар. Общите мерки за инфлация обаче включват и т.нар. търгуема инфлация, която се отнася основно до вносни стоки.

За най-големите икономики приблизително една трета от общата инфлация идва от търгуемата инфлация. И докато нетъргуваната инфлация остава много стабилна през годините, търгуемият дял наистина е тръгнал само в една посока: надолу.

Ако вътрешната инфлация е стабилна, тогава промяната в общия индекс на потребителските цени трябва да се дължи на далеч по-нестабилната търгуема част. Така общата посока и цикличните движения в инфлацията в страните от Г-7 са определени от Китай. Всеки, който се съмнява в това, трябва да погледне диаграмите на китайските цени на производителите и цените на вноса в САЩ. Всъщност паричната политика в развития свят зависи от способността и готовността на китайските компании да пласират производството си на евтини цени.

Още по темата

Лагард: Струва си да разгледаме стратегията на Фед относно инфлацията

Инфлацията в Германия се забавя с най-бърз темп от 5 години

Дръкенмилър: Инфлацията в САЩ може да се ускори до 10% в рамките на до 5 години

И тук стигаме до втория проблем, тъй като централните банкери се опитват да компенсират тази, да я наречем, привнесена дефлация.

И така, какво се случва, когато се опитват да повишат общата инфлация? Просто е: лихвените проценти за вътрешната икономика в крайна сметка са твърде ниски и централните банки насърчават кредитни балони. Големите проблеми през последните няколко десетилетия бяха предшествани от бърз растеж на съотношението на кредитите към БВП. Това се отнася за рецесията след технологичния балон, световната финансова криза и икономическите последици от Covid-19.

Не можем да обвиняме централните банки за коронавируса. Можем обаче да ги обвиним за две други неща, пише Кукъсн.

Първото е размерът на ливъридж, по-специално корпоративният ливъридж, още преди пандемията. Второто е натрупването на дълг: Централните банки влязоха в кризата с ниски лихвени проценти и вече разширени баланси.

Всяка нова извънредна ситуация означава, че централните банки трябва да прибягват до все по-екстремни мерки, като този път лекарството включваше закупуване на огромно количество корпоративен дълг. Но това не може да продължи вечно.