Вторият мандат на Доналд Тръмп като президент на САЩ представлява сериозна опасност за страната. Наред с рисковете от увеличаване на публичния дълг, колапс на световната търговия и ерозия на демократичните норми, съществува рискът той да посегне на независимостта на Федералния резерв (Фед) – и този риск не е незначителен. Ефективната централна банка е от съществено значение за икономическата стабилност, а централна банка, която е под политическо влияние, не може да бъде ефективна.
Миналата седмица, в интервю за Bloomberg, Тръмп беше попитан за позицията си относно намесата в политиката на Фед. Той започна, както можеше да се очаква, като се подиграваше на институцията и нейния председател. Тръмп каза, че ръководенето на централната банка е „най-добрата работа в правителството“: появяваш се веднъж месечно, хвърляш монета, за да определиш лихвените проценти, и те приемат като бог. Според него той разбирал паричната политика по-добре от председателя на Фед Джером Пауъл (между другото, негово собствено назначение) и очаква да има думата по въпросите за лихвите, дори ако като президент не може директно да казва на Фед какво да прави.
Разбира се, по стандартите на Тръмп това беше сравнително умерено. (През 2019 г. той попита в туит: „Кой е по-големият ни враг – Джей Пауъл или председателят Си?“) При нов мандат в Белия дом той би могъл да има по-големи амбиции. Уволнението или понижаването на председателя на Фед би било юридически предизвикателно, но това не означава, че Тръмп не би опитал. Освен това той може да номинира по-сговорчив наследник, когато мандатът на Пауъл изтече през 2026 г. Междувременно постоянните и пренебрежителни коментари относно политиката на Фед могат да дестабилизират финансовите пазари, дори и ако създателите на политика във Фед отказват да се подчинят.
Несъмнено подкопаването на доверието във Фед не би притеснило Тръмп най-малко. Но избирателите би трябвало да са притеснени. Доверието, че Фед може да изпълнява двата си мандата – контрол на инфлацията и поддържане на максимална заетост – без политическа намеса е жизненоважно. Като установява очакванията, то прави целите на централната банка по-лесно постижими.
Когато инфлацията нарасне поради неочакван шок – както по време на пандемията – доверието във Фед означава, че цените могат да бъдат контролирани с относително малки увеличения на лихвите и съответно с временни и относително умерени увеличения на безработицата. Без такова доверие, паричната политика трябва да отговори по-силно, което води до по-големи загуби в производство и работни места. Алтернативата би била да се позволи инфлацията да остане висока, което вреди на работниците и потребителите, докато отлага неизбежното.
Правителствата на развитите икономики са стигнали до това разбиране. Законодателните органи обикновено наблюдават целите на паричната политика, но на централните банки е предоставена оперативна независимост за постигането на тези цели. След като правителствата се обединиха около този подход, ниската инфлация стана норма и ползите от независимостта на централната банка рядко се поставяха под съмнение. Фед и неговите партньори бяха оставени да вършат своята работа, свободни не само от пряка политическа контрола, но и от открити опити да се влияе на тяхната дейност.
Тръмп не осъзнава рисковете, които неговото поведение носи за икономиката, и мисли, че знае по-добре. Избирателите, които са привикнали към неговите крайности, трябва да се събудят. Пренебрегването на тази перспектива може да бъде опасно.