Пластмасовите бутилки и торбички могат да се изпаряват и да се превръщат в химически градивни елементи, а впоследствие и в нови пластмаси с всички свойства на първичния материал. Все още има пречки за преодоляване, но новият процес е голяма стъпка към истинска кръгова икономика за пластмасата, пише Матю Спаркс за изданието New Scientist.
От 50-те години на миналия век досега са били депонирани около 5 милиарда тона пластмаса в световен мащаб, а усилията за рециклиране са обхванали едва с 9% от произведеното. При настоящите техники пластмасите се разграждат при всеки цикъл на рециклиране и се озовават на сметището само след няколко цикъла на този процес.
Джон Хартуиг от Калифорнийския университет в Бъркли и колегите му вече са разработили процес, който разгражда пластмасовите отпадъци на съставните им части, но той разчита на скъпи метални катализатори - иридий, рутений и паладий, които се губят безвъзвратно като част от процеса. Хартвиг казва, че техниката е „подходяща за академична работа и за демонстрационни цели, но далеч не е необходима за нещо, което може да се мисли за промишлено производство“.
Сега екипът му е открил подобрен процес, който върши работа за полиетилен, от който се произвеждат повечето найлонови торбички, така и за полипропилен, който се използва за направата на по-твърди предмети, и разчита единствено на катализатори, които са толкова разпространени, че по същество са считат за „мръсотия“, казва Хартвиг.
Пластмасите се състоят от големи молекули, наречени полимери, които са направени от по-малки частици, наречени мономери, свързани помежду си. Катализаторите разкъсват химическите връзки на полимерите, превръщайки ги в газообразни мономери, от които могат да бъдат сглобени нови пластмаси с всички свойства на първичен материал, който никога не е бил рециклиран.
По време на експериментите екипът е използвал два катализатора - натриев върху алуминиев оксид и волфрамов оксид върху силициев диоксид, за да превърне смес от полиетилен и полипропилен в мономерите пропилен и изобутилен с ефективност от почти 90%.
Бенджамин Уорд от Университета в Кардиф, Великобритания, който не е участвал в изследването, казва, че рециклирането на пластмаси се затруднява от хилядите добавки, като оцветители, забавители на горенето и пластификатори, които могат да съставляват до една трета от крайния продукт и да замърсяват крайния продукт след рециклирането. „Това отлага депонирането на отпадъци. Отлага се проблемът с околната среда, но не го решава напълно“, казва той.
Уорд вярва, че този нов процес ще реши проблема с добавките, защото тъй като разграждането на материала до неговите газообразни мономери премахва и добавките. Хартвиг предупреждава, че все още има много препятствия за преодоляване и че процесът е тестван само в присъствието на малък брой често срещани добавки.
„Някои добавки отравят и потискат катализатора“, казва той. „Трябва или да намерим начин да ги отделим, което може би не е оптимално, или да намерим различни структури или състави на катализатора, които да са по-устойчиви на някои от тези добавки. Това е абсолютно предизвикателство.“
Кресида Боуер от Университета в Портсмут, Великобритания, казва, че дори когато имаме процес, който може да раздели отпадъчната пластмаса на съставни части и да издържи на добавките, все още има допълнителни проблеми. „Трябва да се вземат предвид токсичността и изхвърлянето на крайните продукти от рециклирането като катализатори и добавки. Те могат да надделеят над всички възприемани ползи от технологиите за рециклиране“, казва тя.
„Рециклирането не бива да се разглежда като някакво решение или обосновка за поддържане или увеличаване на производството на пластмаси за еднократна употреба и ненужни пластмаси, която е единствено продължение на преобладаващата в момента култура.