Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, казва философът Хераклит в друг контекст. Ако беше жив в епохата на антропогенното изменение на климата, той можеше да добави, че вече може и да няма река, в която да влезете. А дори и да имате, може и да не искате, защото водите ѝ могат да изгорят кожата на краката ви, пише Андреас Клут за Bloomberg.
Вижте само Германия това лято и две от най-символичните и емблематични реки - Одер на изток и Рейн на запад.
Одер, чиито участъци маркират полско-германската граница, е станала токсична. На местата, където някога са се къпели плажуващите, плуват мъртви риби. Непосредствената причина остава неясна - Германия и Полша разследват изтичане на химикали. Но учените твърдят, че сушата неизменно увеличава концентрацията на вредни вещества и нарушава нивата на кислород във водата.
Междувременно нивото на Рейн е спаднало дотолкова, че баржите едва смогват да пренасят товарите си нагоре и надолу по реката. В момент на недостиг на други доставки - на газ от Русия, на зърно от Украйна - всичко от въглища и стомана до химикали и промишлени продукти изведнъж става все по-трудно за придвижване през индустриалното сърце на Европа. Аортата, свързваща Алпите със Северно море, швейцарските и германските работилници с нидерландските пристанища, пресъхва.
Крайната причина за тези симптоми - изменението на климата - звучи неподходящо неутрално като фраза. Но глобалното затопляне - "затопляне" също звучи толкова нежно - се проявява по много начини и всички те са катастрофални. То размразява вечната замръзналост. То изтласква видовете в контакт с нови организми, предизвиквайки "зоонотично разпространение" - т.е. нови зарази и пандемии.
Понякога климатичните промени се проявяват като топлинни куполи, а друг път като студени вълни. То предизвиква адски пожари тук, библейски наводнения там. Ако пожелае, то предизвиква няколко бича на едно и също място. Преди година приток на сега пресъхналия вече Рейн заля цели долини и градове, уби стотици и преобърна живота на десетки хиляди.
Има нещо особено зловещо в начина, по който глобалното затопляне изтощава нашите езера и реки. Някога тези потоци са били артерии, които са подхранвали цели общества и са съхранявали техните останки. Сега те се отказват от тези истории. В Италия река Тибър е спаднала достатъчно, за да разкрие мост, построен от Нерон. Река По е извадила на повърхността германски кораби от Втората световна война.
В Ирак, в намаляващ водоем по поречието на Тигър, са открити клинописни таблици и керамични съдове от град от бронзовата епоха. В САЩ езерото Мийд, където язовирната стена Хувър прегражда остатъците от река Колорадо, пресъхва и показва всичко - от потънали лодки до трупове.
Рейн, както и всички останали, има много истории за разказване. Някога тя е била граничен район между римска и германска Европа, между света на виното и зехтина и този на бирата и маслото. През Средновековието тук се разиграва епосът "Нибелунг" (много по-късно поставен от Рихард Вагнер). И до днес вярващите търсят съкровището от злато, потопено на тайно място в Рейн от Хаген, убиеца на Зигфрид.
Романтиците от XIX в. откриват поетичния потенциал на реката, осеяна със замъци и скали. На едно от местата Лорелея, вдъхновена от Омировите сирени, седяла на скала, разресвала златните си коси и пеела, докато запленените моряци не срещали водната си смърт.
Тъй като тези реки - от Яндзъ до Колорадо, бавно се изпаряват, фокусът на учените и политиците се измества към "адаптирането". Но докато сме заети с адаптацията, си заслужава да спираме от време на време, за да се вслушаме в ромоленето на пресъхващите потоци. Това вече не е Лорелей, която ни пее. Звучи по-скоро като мяукане или дори плач. Може би това е плачът на нейните отдавна мъртви моряци, които се опитват да изпратят послание.