За представителите на Кейнсианската икономическа школа постигането на състояние на пълна заетост е първостепенна икономическа цел.
"Мейнстрийм" икономистите твърде много се фокусират върху безработицата като индикатор за благосъстояние. Ниското ниво на безработица е приемано като важен фактор за постигането на икономически растеж. В основата стои убеждението, че намаляването на броя на безработните, респективно увеличаване на заетите, ще позволи стимулиране на потреблението, което ще подкрепи завъртането на кейнсианското колело за генериране на икономически растеж. Според представителите на Кейнсианската икономическа школа държавата трябва да се намесва с политики за регулиране на пазара на труда в стремеж да се постигане състояние на пълна заетост.
За представителите на Австрийската икономическа школа полагането на труд е средство, а не самоцел. Високата заетост сама по себе не е индикатор за благосъстояние.
Както американският икономист Хенри Хазлит посочва в своята книга „Икономиката в един урок“ няма нищо по-лесно от това да бъде постигната пълна заетост, след като бъде приета като самоцел. "Хитлер е осигурил състояние на пълна заетост с огромни военни поръчки и програма за включване на безработните в армията. Войната осигурява пълна заетост за всяка страна, която участва в нея."
Държавата може да осигури милиони работни места много лесно, въпросът е дали това води до подобрява на стандарта на живот на хората?
Според едно от големите имена на Австрийската икономическа школа Лудвиг фон Мизес спестяванията са първата стъпка по пътя на подобряване на материалното благосъстояние и всеки следващ икономически прогрес.
Ако целта е да се създадат работни места, от които няма нужда на пазара и които не биха довели до увеличаване на благосъстоянието, да се наемат колкото се може повече хора чрез политики, финансирани от правителството – това ще доведе до разпиляването и загубата на реални спестявания, което би подкопало реалния процес на създаване на богатство.
Свободният пазар на труда гарантира, че всеки човек печели в съответствие с приноса си към икономиката. Всяко отклонение от това задейства коригиращите механизми на конкурентни сили. Ключовият момент е фактът, че това, което има значение за благосъстоянието на повечето хора е не тяхната заетост сама по себе си като такава, а покупателната сила що се отнася до стоките и услугите, които те могат да си позволят да придобият чрез доходите си.
Колкото по-добра е производствената инфраструктура, с която оперират, толкова по-голяма е производителността и толкова по-високи са доходите на хората. Ключът към подобряването и разширяването на инфраструктурата е увеличаването на обема на реалните спестявания. Следователно всяка политика на едно правителството или централната банка, насочена към намаляване на безработицата чрез стимулиращи политики, представлява политика на преразпределение, която води до икономическо обедняване, т.е. до подкопаване жизнения стандарт на индивидите.
Безработицата на един свободен пазар винаги е доброволна. В своя труд "Човешкото действие" Лудвиг фон Мизес обяснява, че безработицата е резултат от решенията на отделните индивиди, търсещи работа и се поражда от хората, които искат да получават заплата, но поради субективните си предпочитания могат да изчакат (търсейки по-добра възможност, например) и го правят.
На един свободен пазар всеки човек, който иска да работи може да си намери работа при заплата, която отговоря на неговите специфични умения. Ако той има очаквания за възнаграждение, което не отговоря на пазарните условия, е необходимо или да намали размера на сумата, която иска да получи като работна заплата, или да смени занятието и работното си място.
Цената на труда като всяка една друга стока или услуга се определя от закона на търсенето и предлагането.
Друг е въпросът, ако безработицата е резултат на намесата в пазарните явления с цел насилствено налагане на заплати, по-високи от определените от свободния пазар (или тези, отговарящи на реалната производителността на труда). Примери за негативните ефекти, до които водят подобни интервенции, са видими при въвеждането на минимална работна заплата или законови ограничения, създаващи пречки пред гъвкавостта на пазара на труда, зад която стоят интересите на профсъюзите.